Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Да! Точно така беше! — Надигнах се на колене и изпълзях назад.
Графът спря на няколко крачки от Бонарти и ми се поклони кратко.
— Добра битка, сър! — Докосна пак сплъстената си коса. — Но… но вие не побягнахте ли? — В малките му очички се появи недоумение, което започна да се сгъстява в гняв.
— Разбира се! Ние излагахме на опасност честни граждани, като се биехме край кралския път като прости кавгаджии. Пък и освен това трябваше да се измъкна от похитителите си и да ги примамя в гората, където да ги убия без риск за селяните.
— Простолюдие! Пфу. — Граф Исен понечи да плюе.
— Внимавай, Исен. — Изправих се. — Това са поданици на баба ми. Червената кралица е тази, която казва как да прекарат живота си, и никой друг! — Прибрах меча просто за всеки случай, да не вземе да се обиди.
Исен подмина темата с махване на ръка.
— Но вие ме оставихте да лежа там!
— Трябваше да отклоня славяните. — Понякога адски се впечатлявам от лъжите си. — Не можех да им позволя да те открият в безпомощно състояние. Бих останал, за да се бия с тях над тялото ти, но не можех да съм сигурен, че ще се справя с всичките трима, ако ме нападнат едновременно… затова ги отведох надалеч. — Изправих се в цял ръст и изпънах с две ръце туниката върху гърдите си с жест, който се надявах да изглежда авторитетен, мъжествен и самодоволен.
— Е… — Исен май не знаеше какво точно да мисли. Подозирах, че умът му още е малко размътен от удара по главата. Той изгледа с присвити очи първо мен, после Бонарти, после близкото дърво, изпухтя през мустаци и накрая прибра меча си в ножницата.
— Значи всичко е наред! — Поклоних се едва-едва. — Честта е задоволена. Е, да вървим да убиваме славяни! — И ги поведох в посока, обратна на тази, от която бях чул звънтенето на мечове.
Горите, оказва се, са коварно нещо. Адски лесно е да кривнеш обратно сред всичките тези дървета, които изглеждат досущ еднакви. Някак си, макар да твърдях, че съм сигурен в посоката, и да пренебрегвах всички съвети на Исен да се върнем на пътя, намерихме славяните. Или поне двама от тях, проснати неелегантно на земята в собствената си кръв — за щастие, по лице. Сър Критчън бе положен по гръб, с ръце на гърдите, които почти скриваха погубилата го рана. Последният, когото зърнах, беше Стеванас, който седеше облегнат на едно паднало дърво, изпружил крака пред себе си, а върху тях лежеше мечът му, потъмнял от съхнеща кръв. Ръката и лявата му страна бяха поаленели, прободната рана в рамото му беше превързана с ивици от разкъсаната му риза и мускулатурата на торса му стоеше изложена на показ.
— Къде е другият? — Исен се огледа с делови вид.
— Избяга. — Стеванас кимна към близките храсталаци.
Исен изсумтя недоволно.
— Съвсем скоро ще го заловим. — Хвърли поглед към сър Критчън, после махна с ръка към Стеванас. — Вдигнете го. — Млъкна за момент, озовал се в необичайната ситуация да не може да заповядва на всички около себе си. — Бонарти, действай!
Как точно Бонарти По, мършав и изтощен, трябваше да вдигне планина от мускули като Стеванас от земята, нямах представа, но проклет да съм, ако смятах да му помагам пред очите на един прост граф. Пък и човекът беше доведен да осигури честен двубой, докато Исен ме изкормя, така че не таях особени симпатии към него. При все това оценявах работата му срещу славянските тризнаци. Но въпреки че две от три не е лош резултат при много обстоятелства, в случая бих предпочел Стеванас да бе постигнал пълен успех.
Двамата с граф Исен гледахме как Бонарти се мъчи с воина. За щастие, въпреки загубата на кръв, на Стеванас му бяха останали достатъчно сили, за да помогне, и скоро вече го следвахме, докато ни водеше обратно към пътя, показвайки значително по-голяма компетентност в ориентирането от нас.
Прехвърлихме се обратно през канавката и стъпихме на Апанския път, всички доста по-мръсни и насинени, отколкото преди час. Тълпата се беше разпръснала отдавна, но за щастие един амбулантен търговец беше решил да спре каруцата си и да наглежда изоставените коне. Навярно бе прекарал изминалото време в преценяване на шанса за награда срещу печалбата от кражба на коне и обмисляне на вероятността да го заловят и доста суровите присъди за конекрадство в Червения предел.
— Добър човек. — Исен му подхвърли монета и му махна да си върви. — Чакай! — Графът вдигна ръка, преди търговецът да е успял да се качи на каруцата си. — По, вземи този човек и идете в гората да донесете сър Критчън. Можем да го сложим в каруцата и да го откараме във Вермилиън. — И тръсна глава, сякаш мисълта за рицар, принизен до товар в каруцата на амбулант, го обиждаше.