Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел изохка и се плъзна от сламеника на пода.

— О, Елисия, спаси ме! Това е Аспитис! — Гласът беше отчаян. — Кадрах, как е могъл да разбере къде отиваме? Пак ли си ме предал?

Монахът трепна, но в думите му нямаше гняв.

— Не, господарке. Очевидно той е стигнал до брега и предполагам, че тогава някак си е обменил вести с истинския си господар. — Кадрах се обърна към Исгримнур. — Приратес познава това място много добре, господарю, а Аспитис е негово оръдие.

— Аспитис? — Исгримнур, който закопчаваше колана на меча си около широката си талия, объркано поклати глава. — Не го познавам, но заключавам, че не е приятел.

— Така е. — Кадрах погледна Мириамел, която седеше на пода, стиснала главата си с ръце. — Не е приятел.

Исгримнур изръмжа дълбоко и гърлено. Тиамак го погледна стреснато, защото херцогът ревеше като сърдита мечка, но Исгримнур само мислеше и чешеше късата си брада.

— Враговете са по петите ни — каза той най-после. — Дори да седяхме с Камарис отпреди четирийсет години — ох, Бог да е милостив към него, Мириамел, той беше най-силният от всички мъже — дори тогава не би ми харесвало съотношението на силите. Значи трябва да заминем, и то бързо.

— Къде можем да отидем? — попита Кадрах.

— На север към Джосуа. — Исгримнур се обърна към Тиамак. — Какво каза миналия път, дребосъко? Че ако пътуваш с бегълци като Камарис и мен, би намерил друг път?

Тиамак усети, че гърлото го стяга.

— Да. Но той няма да е лесен. — Той усети студено дихание, сякаш Тази, която чака да прибере всички шепнеше във врата му. Изведнъж идеята да заведе всички тези сухоземски приятели в блатистия Вран не му хареса.

Мириамел стана.

— Джосуа е жив?

— Така гласят слуховете, принцесо. — Исгримнур поклати глава. — Североизточно от Тритинг, както казват. Но надеждата може и да е лъжлива.

— Не! — Лицето на Мириамел, все още набраздено от сълзи, бе странно уверено. — Вярвам в това.

Кадрах, все още облегнат в ъгъла като пренебрегнато домашно божество, сви рамене.

— Няма нищо лошо във вярата, тя е единственото, за което можем да се закачим. Но какъв е този друг път? — И изгледа свъсено блатния човек.

— През Вран. — Тиамак прочисти гърлото си. — Ще им е почти невъзможно да ни проследят, смятам. Можем да стигнем на север до най-крайната част на езерото Тритинг.

— Където ще ни заловят посред стотици левги открита земя — каза мрачно Кадрах.

— По дяволите, човече — изръмжа Исгримнур, — какво друго можем да направим? Да опитаме да преминем през Кванитупул покрай този Аспитис, а после през целия враждебен Набан? Погледни ни! Можеш ли да си представиш по-разнородна и забележителна компания? Едно момиче, двама монаси — единият брадат, — вдетинен стар гигант и един вран? Какъв избор имаме?