Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Хернистирецът изглеждаше готов да спори, но след минутно колебание отново сви рамене и се затвори в себе си като костенурка, която се свива в черупката си, и тихо каза:
— Всъщност нямаме избор.
— Какво трябва да направим? — Страхът на Мириамел малко се бе уталожил. Макар и все още да трепереше, очите й бяха светнали и решителни. Тиамак не можеше да не се възхити на духа й.
Исгримнур потърка огромните си лапи.
— Да. Трябва да заминем най-много до час, дори още по-рано, ако можем, тъй като нямаме време за губене. Тиамак, върви да наблюдаваш пред вратата на хана. Някой може да насочи онези войници по-добре от теб и ако ни хванат неподготвени, загубени сме. При това теб най-трудно ще те забележат. — Той се огледа. — Ще пратя Камарис да закърпи по-малко повредената лодка. Кадрах, ти ще му помагаш. Не забравяй, че той е зле с ума, но е работил тук от години — знае какво да прави и разбира много думи, макар че не говори. Аз ще събера багажа, после ще дойда да ви помагам да свършите с лодката и да я спуснем във водата.
— А какво ще правя аз, Исгримнур? — Мириамел пристъпваше от крак на крак от нетърпение да върши нещо.
— Вземи оная опърничава ханджийка, слезте в кухнята и съберете провизии. Вземи неща, които траят, защото не знаем колко време ще бъдем без… — Той замълча, настигнат от внезапна мисъл. — Вода! Прясна вода! Мили Усирис, отиваме в блатата. Вземи всичко, каквото можеш, а аз ще дойда да ти помогна да пренесем съдовете с каквото намериш да налееш в тях. Има буре за дъждовна вода в двора зад хана — пълно, мисля. Ха! Знаех си, че тази гнусна вода ще послужи за нещо. — Той дърпаше пръстите си; мислеше напрегнато. — Не, принцесо, още не отивай. Кажи на Каристра, че ще й платим за всичко, което взимаме, но не смей да казваш нито дума за това къде отиваме! Тя ще изтъргува безсмъртните ни души за по петаче. Бих искал да съм като нея, но ще й платя за взетото, макар че това ще изпразни кесията ми. — Херцогът въздъхна дълбоко. — Хайде! Сега върви. И където и да сте всички, ослушвайте се за Тиамак и тичайте в двора, ако го чуете да вика.
Той се обърна и отвори вратата. Каристра седеше на най-горното стъпало сред пръснатата храна, лицето й беше объркано. Исгримнур я погледна за миг, после пристъпи към Мириамел, наведе се и пошепна нещо на ухото й. Тиамак беше достатъчно близо, за да чуе шепота му.
— Не й позволявай да се отдели от теб — измърмори херцогът. — Може да се наложи да я вземем с нас, поне достатъчно далече, за да запазим тайната на пътя, по който сме поели. Ако се съпротивлява много, само извикай и след миг ще съм тук. — Той хвана Мириамел за лакътя и я поведе към седящата на стълбите Каристра.
— Привет, уважаема стопанке — каза принцесата. — Казвам се Мария. Срещнахме се долу. Хайде, ела в кухнята и приготви малко храна за мен и приятелите ми — идваме от път и сме много гладни. — Тя се наведе и помогна на Каристра да се изправи, после пак се наведе да вземе хляба и сиренето, които бяха паднали. — Виждаш ли? — каза бодро тя, като хвана втрещената жена под ръка. — Нищо няма да изхабим и ще си платим за всичко.
Мириамел действаше като в мъгла. Толкова силно се съсредоточаваше върху моментната си дейност, че дори забрави причината за това, което правеше, докато не чу възбудения вик на Тиамак и думкането му по покрива. С разтуптяно сърце тя грабна последната шепа изсъхнал лук — Каристра не си даваше много зор да попълва запасите й — и хукна към двора, като буташе протестиращата ханджийка пред себе си.
— Ей, ама какво правите? — захленчи Каристра. — Не може да се отнасяте така с мен, които и да сте!
— Млъкни! Всичко ще е наред. — Щеше й се да вярва в това.
Когато стигна до вратата на общата стая, чу тежките стъпки на Исгримнур по стълбите. Той бързо се придвижи зад тях, като препречи пътя за бягство на дърпащата се Каристра, и заедно хукнаха към дворната врата. Камарис и Кадрах работеха толкова напрегнато, че не вдигнаха очи при влизането на приятелите си. Старият рицар държеше намазана с катран четка, а монахът парче дебело корабно платно, което режеше с нож.
След миг дойде Тиамак — хлъзгаше се по наклонените греди.
— Видях войници не много далече — каза той задъхано. — На около хиляда крачки са, може би по-малко, и идват насам!
— Същите ли са? — попита Исгримнур. — Дявол да ме вземе, разбира се, че са същите! Трябва да тръгваме. Закърпена ли е лодката?
— Смятам, че известно време няма да пропуска вода — каза Кадрах спокойно. — Ако вземем тези неща с нас — той посочи катрана и платното, — можем да свършим по-добра работа, когато спрем.
— Ако изобщо имаме възможност да спрем — изръмжа херцогът. — Все пак добре. Мириамел?