Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Той забързано влезе в „Бокалът на Пелипа“, като едва погледна собственичката, въпреки странното й изражение. Съдържателката на хана, стиснала поднос с хляб, сирене и маслини, се поклащаше в подножието на стълбите, сякаш решението дали да се качи, или не изискваше съкрушително усилие.

Тиамак я заобиколи и закуца нагоре по тясната стълба, после по площадката и през първата изкорубена врата. Отвори я, гърдите му вече се пълнеха с въздух, за да изстреля новината си, после спря, изненадан от странната картина пред себе си.

Исгримнур седеше на пода. В ъгъла стоеше нисък здравеняк, също облечен като скитащ ейдонитски монах. Квадратното му лице беше необичайно затворено. Старият Камарис седеше на леглото, кръстосал дългите си крака. До него седеше млада жена с руса късо подстригана коса. И тя носеше монашески одежди, и красивото й лице с остри черти изразяваше слисване не по-малко от това на Каристра.

Тиамак рязко затвори уста, после я отвори отново и възкликна:

— Какво?!

— А! — Исгримнур изглеждаше невероятно весел, почти зашеметен. — Това е Тиамак, благороден вран, приятел на Диниван и Моргенес. Принцесата е тук, Тиамак. Мириамел пристигна.

Мириамел не се обърна — продължаваше да гледа вторачено стареца.

— Това е… Камарис?

— Знам, знам — засмя се Исгримнур. — Аз сам не можех да си повярвам, Бог да ме порази, но е той. Жив, след всичките тези години! — Лицето на херцога изведнъж стана сериозно. — Но умът му си е отишъл, Мириамел. Той е като дете.

Тиамак поклати глава.

— Аз… Аз се радвам, Исгримнур. Радвам се, че приятелите ти са тук. — Той отново поклати глава. — И аз имам новини.

— Не сега. — Исгримнур сияеше. — По-късно, дребосъко. Тази вечер празнуваме. — Той повиши тон. — Каристра! Къде си?

Кръчмарката тъкмо беше започнала да отваря вратата, когато Тиамак се обърна и я захлопна под носа й. Чу изненадано мърморене и глухите удари на тежкия хляб, който подскачаше надолу по стълбите.

— Не — каза Тиамак. — Това не може да чака, Исгримнур.

Херцогът се намръщи, гъстите му вежди надвиснаха още повече.

— Е?

— Някакви хора търсят този хан. Набански войници.

Нетърпението на Исгримнур изведнъж изчезна и той насочи цялото си внимание към дребния вран.

— Как разбра?

— Видях ги на пазарището. Разпитваха лодкарите, много грубо при това. Водачът на войниците, изглежда, отчаяно искаше да открие тази гостоприемница.