Повелител на сенките [bg]

— Госпожице Рейбърн. Изпратиха ме, за да ви заведа в Гард.

Даяна заключи магазина и пое след него към северната част на Аликанте.

— Какво правиш тук, Мануел? — попита го. — Мислех, че си в Лос Анджелис.

— Предложиха ми пост в Гард — отвърна той. — Не можех да изпусна подобна възможност за издигане. В Лос Анджелис все още има достатъчно центуриони, които да охраняват Института. — Той й хвърли кос поглед, но Даяна не каза нищо. — Приятно ми е да ви видя в Аликанте — продължи. — Последния път, когато бяхме заедно, вие, ако не се заблуждавам, тъкмо се канехте да избягате в Лондон.

Даяна стисна зъби.

— Отвеждах децата, които са поверени на грижите ми, на безопасно място — заяви тя. — Между другото, те всички са добре.

— Предположих, че бих чул, ако не беше така — отвърна Мануел небрежно.

— Съжалявам за приятеля ти. Джон Картрайт.

Мануел не отговори. Бяха стигнали до портата в началото на пътеката, отвеждаща до Гард. Някога тя се затваряше единствено с резе. Сега Даяна видя как Мануел прокара ръка по нея и тя се отвори с изщракване.

Пътеката беше точно толкова неравна, колкото когато Даяна беше дете, осеяна с корени на дървета.

— Не познавах Джон много добре — каза Мануел, когато се заизкачваха нагоре. — Разбрах, че приятелката му, Марисол, е наистина разстроена.

Даяна не отговори.

— Някои хора не могат да се справят с тъгата си така, както би трябвало да го прави един ловец на сенки — добави Мануел. — Истински позор.

— Някои хора не проявяват емпатията и толерантността, които би трябвало да са присъщи на един ловец на сенки — отвърна Даяна. — Това също е позор.

Бяха стигнали до горната част на пътеката, където Аликанте се простираше пред тях като на карта, а демонските кули се извисяваха, сякаш за да пронижат слънцето. Даяна си спомни как върви по тази пътека със сестра си, когато и двете бяха малки, и отново чу смеха й. Тя й липсваше толкова много, че понякога имаше чувството, че някой разкъсва сърцето й с хищни нокти.

Тук, помисли си, докато гледаше ширналия се под тях Аликанте, бях самотна. Тук трябваше да крия онази, която знаех, че съм наистина.

Стигнаха до Гард. Той се издигаше над тях, планина от искрящ камък, по-здрав отвсякога след като бе съграден наново. Пътека, от двете страни на която грееха магически светлини, водеше до портата.

— Това по адрес на Зара ли беше? — Мануел изглеждаше развеселен. — Нали знаеш, че тя е страшно популярна. Особено откакто уби Малкълм. Нещо, с което Лосанджелиският институт не можа да се справи.

Изтръгната рязко от спомените, Даяна го зяпна.

— Зара не е убила Малкълм. Това е лъжа.

— Нима? Бих искал да видя как го доказваш. — Мануел й се ухили широко и продължи напред, оставяйки Даяна да се взира след него, присвила очи срещу слънцето.