Повелител на сенките [bg]

— Не знам какво би могло да се случи — рече тя. Знам, че няма защо да се притесняваш. Не бях влюбена в Марк. Никога няма да се влюбя в друг, освен теб. — Знам само, че има неща, които можем да контролираме и такива, които не можем.

— Ем. Говорим за мен.

Тя се извърна от прозореца и долепи гръб до студеното стъкло. Сега гледаше самия Джулиън, не отражението му. И макар че върху лицето му нямаше и следа от гняв, поне очите му бяха открити и искрени. Това беше истинският Джулиън, не престореният.

— Значи, признаваш, че обичаш да държиш всичко под абсолютен контрол?

Той се усмихна, мила усмивка, която я прониза до дъното на сърцето, защото й напомни за Джулиън от нейното детство. Беше като слънцето и топлината, морето и брега, събрани в един удар право в сърцето.

— Нищо не признавам.

— Добре тогава — заяви. Не беше нужно да казва, че му прощава, знаеше, че той също й беше простил; и двамата го знаеха. Вместо това се настани на мястото насреща му и махна към скицника и моливите. — Какво рисуваш?

Джулиън вдигна скицника и го обърна към нея — на листа имаше прекрасна рисунка на каменния мост, покрай който бяха минали по-рано, с надвесени над него клони на стари дъбове.

— Би могъл да нарисуваш мен. — Ема се излегна на седалката, отпускайки глава на ръката си. — Нарисувай ме като едно от твоите френски момичета.

Джулиън се усмихна широко.

— Ненавиждам този филм и ти го знаеш.

Ема се надигна възмутено.

— Първия път, когато гледахме „Титаник", ти се разплака.

— Имах сенна хрема — заяви Джулиън. Отново бе започнал да рисува, но все още се усмихваше. Това бяха истинските Джулиън и Ема, помисли си тя. Тези дружески закачки, това непринудено веселие. И то почти я изненада. Ала именно към това се връщаха винаги, към уюта на детството си — като птици, които отново и отново следваха едни и същи пътища, водещи ги у дома.

— Ще ми се да можехме да се свържем с Джем и Теса — каза тя. Покрай прозореца прелитаха зелени поля. Една жена буташе количка с напитки и закуски по тесния коридор. — И с Джейс и Клеъри. Да им разкажем за Анабел и Малкълм, и всичко останало.

— Вече всички в Клейва знаят за завръщането на Малкълм. Сигурен съм, че и те ще го научат.

— Но единствено ние знаем за Анабел.

— Нарисувах я — каза Джулиън. — Помислих си, че може да ни помогне да я открием.

Той обърна скицника към нея и Ема потисна една тръпка. Не защото лицето, което я гледаше от листа, беше ужасно… не, не беше такова. Беше младо лице, овално, с правилни черти, почти изгубено сред облак от тъмна коса. Ала в очите имаше нещо измъчено, почти животинско; беше сложила ръце на шията си, сякаш се мъчеше да се увие в покривало, което бе изчезнало.

— Къде ли би могла да бъде? — зачуди се Ема на глас. — Къде би отишъл ти, ако беше толкова тъжен?