Нови римски разкази [bg]

- Мога ли да знам защо ме гледаш толкова?

Отвърнах:

- Гледам те, защото ми харесваш - а в главата ми се въртеше: „Гледам те, защото ми харесва онова от Пия, което имаш и ти.“

Тя, вече поласкана, попита безочливо:

- Какво най-много ти харесва у мен?

Започнах да изреждам едно по едно какво харесвам - всъщност тъкмо по тези черти тя си приличаше с дъщеря си.

Докато говорех, ми се струваше, че се чувствам все подобре: усещах тялото си отпочинало и дишането спокойно. А тя, бедната, без да схваща ситуацията, си призна:

- Ако не беше толкова по-млад от мен и в добавка бивш годеник на дъщеря ми, бих ти казала, че и ти ми харесваш и винаги си ми харесвал. За съжаление, в това положение нищо не може да се направи.

В този момент дори изражението и беше като на Пиа, когато се прави на скромна и очаква комплимент; и аз, почти против себе си, не се сдържах, протегнах ръка през масата и хванах нейната:

- Възрастта няма значение, важното е някой да ни харесва.

Държах ръката и в моята, защото беше съвсем същата като на Пиа - бяла, малко твърда, малко груба, с червени, леко заоблени нокти. Тя не ме спря. Беше объркана, изглеждаше дори че диша трудно. За щастие, в този момент поднесоха пилето и аз и пуснах ръката. Започнахме да се храним.

Ядях с апетит. Направо се учудих, защото ми се случваше за първи път, откакто Пиа ме остави. Моята дама обаче не се хранеше: гледаше ме със сладникав поглед, лъскав от виното, и едва докосваше храната. В този момент, необяснимо как, се случи нещо странно, някои не биха повярвали, но наистина стана. Подхвърлих небрежно някаква шега, тя се усмихна, а аз, подтикнат от любовта си към Пиа и от удоволствието да забелязвам по лицето и същите черти като на Пиа, отбелязах:

- Най-много ми харесва усмивката ти. На лявата буза имаш трапчинка; когато се смееш, много ти отива.

Още докато произнасях думите, установих, че върху усмихнатото лице на майката на Пиа няма никаква трапчинка. Седяхме на добре осветено място и нямаше никакво извинение, че не съм видял добре поради тъмнината. Трапчинка имаше Пиа, а аз, подлъган от страстта, я бях приписал и на майката, почти я бях видял като в халюцинация. За момент ме обзе надежда тя да не е забелязала, но грешах: жените имат шесто чувство за тези неща, а и тонът на гласа ми, тъй страстен, ме бе предал.

Видях как усмивката изчезна, изразът и лека-полека ставаше все по-смутен. Накрая махна:

- Какво говориш? Когато се смея, нямам трапчинка, поне досега не съм я забелязвала.

Усетих как се изчервявам сконфузен. Тя забеляза объркването ми. Лицето и стана строго. Взе си чантата, отвори я, извади огледалце и се погледна с изкуствена усмивка. В онзи момент беше сърцераздирателна. Остана така, насила усмихната, доста дълго; после си върна сериозното изражение, пъхна огледалцето в чантата и изрече бавно с угаснал глас:

- Трапчинката е на Пиа, нали?

Напълно засрамен, кимнах утвърдително. А тя, взирайки се в мен, продължи:

- Но ти тогава... ти ме гледаше така, защото... защото приличам на Пиа. Наистина много си приличаме и често ни вземат за сестри. Кажи ми истината - тази вечер ме покани, за да гледаш в лицето ми онова, което имам от лицето на Пиа. Така ли?