V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
— Не. За Бога, не излизай от стаята — несвързано забълнува Мондауген. — Из тези коридорчета обикалят хиени и чакали.
— Опитай да лежиш спокойно — посъветва го Годолфин. — Аз ще намеря начин сам да оправя тази работа. Няма да се бавя.
Мондауген скочи от леглото, но отпуснатите мускули му изневериха. Пъргавият Годолфин изчезна, вратата хлопна. Мондауген усети, че плаче, за първи път, откакто чу с подробности за Версайския договор278.
Ще го изстискат, помисли той; ще галят костите му с лапите си, ще дъвчат прекрасната му бяла коса.
Бащата на Мондауген бе умрял не много отдавна и смъртта му някак бе свързана с Килското въстание279. Фактът, че в този момент синът мислеше за него, вероятно показваше, че Годолфин не е бил единственият „споходен“ в стаята. Докато във и около тяхната, както се предполагаше, изолирана кула, празненството дегенерираше във фантасмагория и придобиваше неясни измерения, върху стената на нощта все по-често и с нарастваща яснота се появяваше един траен образ: Евън Годолфин, когото Мондауген никога не бе виждал, като изключим съмнителната флуоресценция на нежеланата от него носталгия, носталгия, наложена му от нещо, което той започваше да приема за коалиция.
Скоро тежки стъпки наближиха подстъпите към неговата опитна станция. Твърде тежки, за да бъдат на Годолфин, реши Мондауген. Той още веднъж ловко отри венци в чаршафите, отпусна своето тяло и му позволи да падне от леглото, да се изтърколи под него, прикрит от атлазената завивка, и да навлезе в прохладния, прашен свят на бурлескните шеги и множеството подвластни на случайността нещастно влюбени, съществуващи в този истински живот. Направи малка дупчица в покривалото и надзърна: погледът му попадна право върху високото огледало, което заемаше приблизително една трета от кръглата стая. Някой завъртя топката на бравата и отвори вратата. В стаята пристъпи на пръсти Вайсман (в бяла рокля до коленете, набрана на шията, корсажа и ръкавите, по модата от 1904 година), пресече обхвата на огледалото и отново изчезна, близо до оборудването за запис на сверики. Неочаквано от високоговорителите гръмна утринен хор, отначало хаотичен, но постепенно преминаващ в дълбок, плътен мадригал за три или четири гласа. Към тях натрапникът Вайсман — застанал извън зрителното поле на Мондауген, — добави още един и с миньорен фалцет запя в чарлстонов такт:
Когато Вайсман се върна в обхвата на огледалото, той държеше още една ролка от осцилографа. Мондауген лежеше сред прашинките, прекалено изтощен и безсилен, за да извика стой, крадец. Лейтенантът травестит бе причесал коса на път по средата и нанесъл обилен грим по миглите си, които опираха в стъклата на очилата и оставяха успоредни следи, така че всяко око гледаше от собствения си затворнически прозорец. Когато минаваше край леглото, Вайсман (поне тъй допусна Мондауген) отправи лукава усмивка встрани към оставения върху покривката отпечатък от доскоро лежалото там измъчено от скорбута тяло. После изчезна. Скоро след това ретините на Мондауген прекъснаха за известно време възприемането на светлината. Или, най-вероятно, започнаха да избягват светлината; или това или страната наречена „Под-Леглото“ бе дори още по-чудновата, отколкото се бе появявала в сънищата на неврастеничните деца.
Със същия успех човек може да бъде и каменоделец. Мисълта стига бавно до твоето съзнание, но заключението е категорично: ти в никакъв случай не си убиец. Сладостното усещане за неприкосновеност, възхитителната отпадналост, с която започваш изтреблението, рано или късно бива заменена с едно много странно — не вълнение, защото част от него очевидно представлява липсата на онова, което обикновено наричаме „емоция“ — „функционално споразумение“ би било по-точно казано; действено съгласие.
Първото запомнено от него ясно внушение за това възникна един ден, по време на прехода от Вармбад до Китмансхуп. Неговата военна част прехвърляше партиди хотентотски пленници, по някаква причина, която несъмнено имаше смисъл за висшестоящите инстанции. Разстоянието бе 225 километра, обикновено го изминаваха за седмица или десет дни и този наряд никому не бе особено приятен. Много пленници умираха по пътя, а това означаваше, че трябваше да спреш целия керван, да намериш сержанта с ключовете, който, изглежда, винаги бе три-четири километра по-назад, излегнат под някое жирафово дърво, солидно пийнал или мъртво пиян, после да се върнеш обратно, да отключиш обръча около шията на умрелия; понякога да пренаредиш колоната така, че допълнителната тежест на веригата да бъде разпределена по-равномерно. Не толкова за да ги улесниш, а просто за не изтощаваш повече негри, отколкото е необходимо.
278
Версайският договор между Германия и Антантата (Великобритания, Франция, Италия и Япония) оформя резултатите от І Световна война и определя санкциите за немската държава, загубила войната. Съгласно договора Германия губи 13% от своята територия и немската армия е ограничена да 100 000 души. Германия не е допусната до преговорите, поради което договорът се счита за диктат, срещу който германците започват да се съпротивляват.
279
Епизод от немската революция от 1918 г., когато в началото на ноември моряците от стоящите на котва в Кил кораби вдигат въстание, към което се присъединяват и работниците. По руски образец даже е съставен Съвет на работниците и военните, обаче въстанието е потушено бързо.