V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Денят бе прекрасен, декемврийски и горещ, някъде една птица бе обезумяла от сезона. Файърлили, под него, като че ли бе възбудена сексуално, извиваше се и лудуваше покрай колоната, покриваше разстояние от десет километра, докато затворниците едва изминаваха два. Отстрани това винаги изглеждаше средновековно — веригата бе увиснала като въже между обръчите на шиите им, тежестта непрекъснато ги придърпваше към земята, и тази сила можеше да бъде преодоляна само докато биваха в състояние да движат краката си. Зад тях идваха армейски волски коли, карани от предани метиси риобод. Колко хора могат да разберат приликата, която той виждаше? В църквата на неговото село в пфалцграфството имаше фреска, изобразяваща Танц на смъртта, воден от доста гъвкава и женствена Смърт с черно наметало и черна коса, следвана от всички слоеве на обществото, от принца до селянина. А тяхната африканска процесия съвсем не бе толкова изискана: можеха да се похвалят само с една хомогенна колона от страдащи негри и пиян сержант с маузер и широкопола шапка. И все пак, тази близост, която повечето от тях споделяха, бе достатъчна, за да придаде церемониална атмосфера на неприятното задължение.
Не бе изминал и час, откакто пътуваха, когато един от негрите започна да се оплаква от болки в краката. Каза, че кървят. Надзирателят приближи с Файърлили и погледна: наистина кървяха. Кръвта не успяваше да попие в пясъка, защото стъпките на следващия затворник я засипваха. Скоро същият затворник изропта, че пясъкът прониква в раните и му е трудно да ходи, поради болката. Несъмнено това бе вярно. Бе му заповядано да млъкне или ще бъде наказан с лишаване от вода, когато разседлаят за обедна почивка. Опитът на войниците от предишните конвои доказваше, че ако бъде позволено на един туземец да се оплаква, скоро и другите го последват с хленчове и това някак забавя всички. Те не желаеха да пеят, нито да тананикат, което, навярно, би било поносимо. Но стоновете и необузданата врява сякаш стигаха чак до Бога и това бе ужасно. От практически съображения тишината бе задължителна и налагана силом.
Обаче този хотентот не желаеше да мълчи. Той не залиташе, а само накуцваше леко. Но роптаеше повече и от най-капризния пехотинец. Младият кавалерист изви към него сладострастно подскачащата Файърлили и го плесна два пъти с шамбока. Използувайки както трябва шамбока от кожа на носорог, настаненият високо на гърба на коня ездач може да укроти един негър много по-бързо и по-лесно, отколкото ако го застреля. Но това не подействува на въпросния негър. Флайше видя какво става и подкара своя черен кон откъм другата страна. Заедно двамата кавалеристи нашибаха с шамбоците си хотентота по бедрата и задника, принуждавайки го да подскача в странен танц. Нужен бе определен талант, за да накараш затворника да танцува така, без да забавя останалите от колоната, защото всички те бяха оковани в една верига. Справяха се доста добре, докато, поради някакво глупаво, неточно преценено движение на Флайше, шамбокът му се заплете във веригата и той бе издърпан долу от коня, в краката на пленниците.
Те имат бързи рефлекси, като животни са. Още преди другият кавалерист да схване нещо, негърът, когото бяха нашибали, скочи върху Флайше и опита да увие своята част от веригата около шията му. Останалите от колоната, осъзнавайки сякаш телепатично какво бе станало — и очаквайки убийство, — бяха спрели.
Флайше успя да се претърколи. Двамата взеха ключа от сержанта, откопчаха техния хотентот от веригата и го изведоха встрани от колоната. След като Флайше си направи задължителното забавление с шамбока върху гениталиите на негъра, те го биха до смърт с прикладите и захвърлиха онова, което бе останало от него, зад една скала, на лешоядите и мухите.
Но докато го умъртвяваха — по-късно и Флайше потвърди, че също е усетил нещо подобно, — той за първи път бе обхванат от някакво странно успокоение, може би твърде близко до онова, което вероятно бе обзело предаващия Богу дух негър. Обикновено най-многото, което чувстваш, е раздразнение, подобно на изпитваното към някое прекаляващо с бръмченето около теб насекомо. Трябва да прекъснеш живота му, и физическото усилие, очевидността на действието, мисълта, че това насекомо, както изглежда, е само едно от безкрайното множество, че убиването му няма да реши въпроса, няма да те освободи от наложителността да убиваш още насекоми утре, вдругиден и тъй нататък, и тъй нататък… тази безполезност те дразни и към всяко свое отделно действие прибавяш нещо от свирепостта на военната скука, а тя, както знае всеки кавалерист, е наистина много голяма.