Раково отделение

— Ах, доматчета червенички! — възторгваше се Максим. — Тук килограмът е рубла, а в Караганда — тридесет. И как ги разграбват!

А да ги закараш, не позволяват. Да ги таксуваш като багаж — също. Защо не може? Кажа ми защо не може?…

Максим Петрович се развълнува. Широко отворените му очи блестяха; в тях се четеше напрегнатата мисъл, свързана с търсенето на смисъла на битието.

— Влезе при началника на гарата човече, облечено в старичко сако: «Искаш ли да живееш началник?» Онзи грабва телефона, мисли, че са дошли да го убиват… А човечето слага на масата три хартийки. Защо не може? Как така не може? Ти искаш да живееш и аз искам! Заповядай да приемат моите кошници като багаж! И животът побеждава, Паша! И пътува влакът, който се нарича «пътнически», а целият е «доматен»; вагоните — наблъскани с кошници. На кондуктора слагаш в лапата, на контрольора — също; след границата — нови контрольори; на тях също буташ.

Русанов усещаше, че главата му се върти; затопли се от водката и се почувства по-силен от болестта. Но му се струваше, че Максим говори несвързани неща… Което бе в разрез…

— Това е в разрез! — запъна се Павел Николаевич. — Защо?

Не е добре…

— Не е добре? — учуди се Чали. — Вземе си от осолените краставички! От патладжана!… В Караганда е написано черно на бяло: «Въглищата са Хлябът ни.» Е, става дума за промишлеността. А домати за хората няма. Ако не ги донесат деловите хора — няма да има. Дават по двадесет и пет за кило и благодарят за това, че са видели домати. Нямаш представа какви тарикати са се навъдили в Караганда! Устройват навсякъде засади от десетки тъпи пазачи! Вместо да ги накарат да натоварят четиридесетина вагона с ябълки, ги разпращат по пътищата и пътеките в степта, за да хванат всеки, който се опита да внесе ябълки в Караганда! Да спрат с всички средства «спекулантите»! И дежурят онези денонощно!