Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

„Нищо чудно, че лордовете се събират около него така напористо — помисли тя. — Той е възкръсналият Робърт.“ Ренли беше красавец, както Робърт беше красавец приживе; с дълги крайници и широки рамене, със същата права черна коса, със същите тъмносини очи и същата усмивка. Малкото златно кръгче на челото му му отиваше. Беше от меко злато, като венец от рози, изключително майсторска изработка; най-отпред се издигаше еленова глава от тъмнозелен нефрит, украсена със златни очи и златни рогца.

Коронован елен красеше зелената кадифена туника на краля, извезан със златен конец на гърдите — знакът на Баратеон в цветовете на Планински рай. Момичето на високата седалка до него също беше от Планински рай: младата му кралица Марджери, дъщерята на лорд Мейс Тирел. Бракът им беше хоросанът, скрепил големия южняшки съюз, Кейтлин го знаеше. Ренли беше на двадесет и една, момичето — не по-голямо от Роб, много хубаво, с очи на кошута и гривеста кестенява коса, падаща по раменете му на лениви къдрици. Усмивката й беше свенлива и мила.

Долу на полето на турнира друг от мъжете се срина от седлото си под удара на рицаря с плащ с цветовете на дъгата и кралят закрещя одобрително заедно с останалите.

— Лорас! — чу тя вика му. — Лорас! Планински рай! — Кралицата възбудено запляска с ръце.

Кейтлин обърна очи към зрелището да види края му. Вече бяха останали да се бият само четирима и нямаше съмнение кого предпочиташе кралят и цялата тълпа. Тя самата не беше срещала досега Лорас Тирел, но и в далечния север се носеха приказки за храбростта и достолепието на младия Рицар на цветята. Сир Лорас яздеше висок бял жребец в сребърна броня и се биеше с бойна брадва с дълга дръжка. На шлема му се поклащаше гребен от златни рози.

Двама от останалите оцелели се съюзиха и пришпориха конете си срещу рицаря в кобалтовата броня. Приближиха го от двете страни, но синият рицар смаза лицето на единия с пръснатия си шлем, а в същото време черният му дестриер изрита със стоманеното си копито другия. Само за едно мигване на окото единият му противник се срина от седлото, а другият залитна. Синият рицар пусна счупения си щит на земята, за да освободи лявата си ръка, и тогава срещу него се понесе Рицарят на цветята. Тежестта на стоманата сякаш изобщо не смаляваше изяществото и бързината, с която се движеше сир Лорас, разноцветният му плащ се развя около него.

Белият и черният кон закръжиха като в любовен танц, но вместо целувки ездачите им си заразменяха стоманени удари. Блясваше дългата секира и се вихреше тежкият боздуган. И двете оръжия бяха затъпени, но все пак вдигаха оглушителен шум. Останал без щита си, синият рицар като че ли си патеше повече. Сир Лорасто засипваше с удари по главата и раменете под виковете „Планински рай!“, подети хорово от цялата тълпа. Другият отвръщаше с боздугана си, но щом железният топуз се понесеше към него, сир Лорас го посрещаше с очукания си зелен щит, украсен с три златни рози. Когато дългата брадва улучи китката на синия рицар на свивката и боздуганът отхвърча от ръката му, тълпата закрещя като подивял звяр. Рицарят на цветята надигна брадвата за последен удар.