Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ти си малък хвалипръцко — мърмори татко му, но подпира пушката на масата, върху която лежи печатарската преса. Прокарва пръсти през косата си, въздиша и за пръв път разбира, че един ден Спарки ще остарее.
— Добре, Скот, давай. Каквото и да стане, няма да ни навреди.
Ала сега, когато няма реална опасност, момчето се стеснява.
— Обърни се, тате.
— КАКВО каза, МАМКА МУ?
Заплахата в гласа на Андрю Ландън е недвусмислена, обаче Скот за пръв път се осмелява да му се противопостави. Самото прехвърляне не го притеснява — няма нищо смущаващо татко му да го види. Не иска Спарки да го види как прегръща мъртвия си брат. Знае, че ще заплаче. Всеки момент сълзите ще бликнат от очите му като пролетен дъжд, освежил света в края на жарък слънчев ден и нашепващ, че лятото ей-сега ще настъпи.
— Моля те — изрича той с най-сърцераздирателния тон, на който е способен. — Моля те, тате.
За миг е уверен, че Спарки Ландън ще се хвърли, преследван от тройната си сянка по стените, към мястото, където стои единственият му жив син, и така ще го зашлеви с опакото на дланта си, че хлапето ще рухне върху тялото на бездиханния голям брат. Тъй добре познава този удар, че даже мисълта за него го кара инстинктивно да се свие, ала сега стои между изпружените крака на Пол и гледа баща си право в очите. Не е никак лесно, но успява. Все пак двамата са преживели заедно този ужас и сега са длъжни да го запазят завинаги в тайна: „Ш-ш-ш-ш-ш-шш-шт“. Ето защо има право на тази молба и има право да гледа баща си в очите, докато очаква отговора му.
Андрю Ландън не се хвърля към него. Вместо това си поема дълбоко въздух, издиша и му обръща гръб.
— Сигурно следващия път ще ми кажеш да измия пода и да изчистя клозета — мърмори той под носа си. — Ще броя до трийсет, Скут…
21.
— Ще броя до трийсет и отново се обръщам — промърморва Скот. — Сигурен съм, че така каза, само дето не чух как завърши изречението, понеже вече бях напуснал тази земя. Пол също — без веригите си. Взех го с лекота със себе си — понякога с мъртвите е много по-лесно, отколкото с живите. Бас държа, че баща ми така и не стигна до трийсет. По дяволите, даже съм сигурен, че дори не е започнал да брои, когато е чул издрънчаването на веригите или свистенето на въздуха, устремил се към мястото, където се намирахме двамата с Пол, и щом се е обърнал, е видял, че е сам в мазето. — Той продължава да се притиска към Лизи, но вече не е толкова напрегнат, а потта по лицето и ръцете му е изсъхнала. Вече й е разказал всичко, освободил се е от най-лошото и се е разтоварил.
— Звукът — казва тя. — Мислех си за това, знаеш ли? Дали долових някакъв странен звук под Вкуснотийското дърво, когато… нали разбираш… се върнахме.
— Когато изтумтяхме.
— Да, когато… направихме това.
— Когато изтумтяхме, Лизи. Кажи го.
— Когато изтумтяхме. — Тя се запита дали не е полудяла. Дали той не е полудял и тя не го е прихванала от него.
Скот пали друга цигара и тя вижда любопитството, изписано на лицето му, озарено от сиянието на клечката.
— Какво точно видя, Лизи? Помниш ли?
Тя колебливо казва:
— Зърнах нещо пурпурно, спускащо се по хълма… и сякаш зад нас растяха дървета, понеже виждах сенките им…, но всичко стана толкова бързо… за не повече от секунда-две…
Той се смее и я прегръща:
— Говориш за Хълма на обичаните.
— На обичаните?
— Пол го нарече така. Почвата около тези дървета е мека, плодородна, дълбока. Не мисля, че зимата някога ще стигне до билото на хълма. Там го погребах. Там погребах своя брат. — Той я поглежда и добавя: — Искаш ли да ти покажа, Лизи?
22.
Лизи бе заспала на пода на кабинета въпреки изгарящата болка…
Не. Не беше заспала, защото човек не можеше да заспи с такава болка. Не и без медицинска помощ. Тогава какво беше станало с нея?
Бе изпаднала в транс.
Тя анализира тази дума и реши, че и подхожда идеално. Беше се плъзнала в някаква двойна (а може би дори тройна) ретроспекция. Пълна ретроспекция. В даден момент спомените й за студената спалня за гости, където бе открила изпадналия си в кататонкя мъж, и свързаните с онази нощ, когато лежаха на скърцащия креват на втория етаж на хотел „Еленови рога“ (макар и със седемнайсет години по-стари, тези спомени бяха дори още по-ясни), изведнъж се заличиха от паметта й. „Искаш ли да ти покажа, Лизи?“ — бе попитал Скот — да, да — но случилото се впоследствие бе потънало в ярката пурпурна светлина, беше се скрило зад тази завеса, а когато тя се опита да го достигне, властните гласове от детството й (на Доброто мамче, на Денди и на всичките й сестри) ревнаха разтревожено: „Не, Лизи! Стига, Лизи! Престани веднага, Лизи!“