Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Нищо не се случи. Вратата остана затворена.
Натаниел изруга и пусна. Беше заключена по някакъв начин… Напрегна си мозъка. Не се виждаше ключалка. Някакво магическо заключване? Ако е така, никога нямаше да намери заклинанието. Хрумна му една глупава мисъл. Отново завъртя дръжката. Този път бутна.
Аха. Вратата се отвори. Натаниел я остави да се люшне навътре. Задържа дъх…
Никаква чума не заклокочи. Включиха се автоматични светлини, вероятно от някое пленено дяволче, затворено на тавана на трезора. Всичко си беше както го видя преди два дни: мраморният пиедестал по средата, затрупан със съкровища. Иначе стаята беше празна. Широкият пръстен от маслиненозелени плочки около пиедестала се простираше почти до вратата.
Натаниел потърка брадичка. Най-вероятно, ако стъпеше върху тези зелени плочки, чумата щеше да се появи и той щеше да загине по ужасен начин. Идеята не му допадна. Но как можеше да я преодолее? Пръстенът от плочки беше прекалено широк, за да го прескочи, нямаше как да се покатери над тях и не можеше да лети…
Обзе го нерешителност. Не можеше да се върне. Положението бе прекалено отчайващо, а Кити разчиташе на него да успее. Но да влезе в стаята означаваше сигурна смърт. Нямаше средство за защита: нямаше Щит, нямаше заклинания…
Очите му бяха приковани от един предмет в центъра на далечния пиедестал. Нефритен камък, вложен в нежен кръг от пресовано злато. Висеше на верижка от една дървена стойка. Амулетът на Самарканд… Натаниел знаеше много добре на какво беше способен. Беше го видял как отблъсква силата на демона Рамутра. Определено можеше да се справи с една нищожна чума. Ами ако се втурнеше толкова бързо, колкото можеше…?
Прехапа устна. Не, разстоянието до пиедестала бе прекалено голямо. Никога нямаше да успее да вземе Амулета преди…
Не го разтревожи определен звук — коридорът зад него бе напълно тих, — а някаква интуиция. Едно внезапно, силно и лошо предчувствие, от което по гръбнака му пробягаха иглички, го накара да се обърне. От гледката в коридора му се преобърна стомахът, коленете му омекнаха.
С ножа и юмрука си наемникът бе успял да отблъсне всички сенки, с изключение на една. По пода около него отпуснато лежаха парчета от другите. От камъните все още продължаваха да изникват нови сенки — една от тях изстреля син импулс към наемника. Това го блъсна за секунда в стената, но той не се колебаеше. Пренебрегна сянката на гърба си, която искаше да го задуши, наведе се и първо изрита единия ботуш, а после и другия. Удариха се в камъните и останаха отсреща.
Наемникът се отдалечи от ботушите. Сенките, заинтригувани от тях, моментално се отдръпнаха. Прелитаха бързо и безшумно около ботушите, душеха и ги побутваха с дългите си пръсти. Сянката на гърба му се разсея и охлаби хватката си. Свиване на рамене, замахване със сребърния нож и къде беше сянката сега? Две парчета на пода, които драпаха едно към друго.
Докато Натаниел гледаше, наемникът се отправи по коридора към него. Идваше неумолимо, но бавно. Наметалото му бе съдрано, ходеше по чорапи. Дивото нападение на сенките явно го бе отслабило. Лицето му бе станало бледомораво от напрягане; куцаше и кашляше при всяка стъпка.
Натаниел стоеше на прага, наполовина във, наполовина извън съкровищницата. Главата му правеше трескави движения — от една страна на друга, от зелените плочки към наемника. Повдигна му се от паниката. Сега вече му оставаше само да реши как иска да умре.
Стегна се. В едната посока смъртта бе неизбежна. Изражението по лицето на наемника му обещаваше болка. А що се отнася до другата посока…
Хладните проблясъци на Амулета просветваха върху пиедестала в другия край на стаята, викаха го. Беше толкова… чумата поне щеше да бъде бърза.
Натаниел взе решение. Излезе през вратата вън от съкровищницата и се насочи към приближаващия наемник.
Сините очи се впиха в него. Мъжът се усмихна. Ножът се вдигна.
Натаниел се завъртя на пети и хукна обратно към вратата. Пренебрегна яростното ръмжене зад себе си и се концентрира право напред. Беше жизненоважно да набере скорост, да стъпи върху плочките с максимална бързина…
В рамото му избухна болка. Изрева като животно, препъна се, но продължи да тича: през вратата… в стаята… зелените плочки се простираха отпред…
Зад него се чуваха куцащи стъпки и приглушено кашляне.
Ръбът на плочките. Той подскочи, полетя във въздуха възможно най-далеч… Падна. Продължи да бяга.
Навсякъде около него се надигна съскане като от хиляди змии. От плочките се виеше жълто-зелена пара.