Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Отпред се намираше пиедесталът. Върху него блестяха съкровищата. Жезълът на Гладстон, ръкавица със скъпоценности, древна цигулка, оцапана с кръв; бокали, мечове, ковчежета и гоблени. Очите на Натаниел бяха приковани върху Амулета на Самарканд, който се тресеше и се друсаше при всяка крачка.
Зелената пара покри всичко с блед воал. Натаниел усети щипене по кожата — щипенето се усили, превърна се във внезапна непоносима болка. Замириса му на изгоряло…
Чу кашляне зад себе си. Нещо го докосна по гърба.
Пиедесталът… Ръката му се протегна, грабна огърлицата и я откъсна от стойката. Подскочи, извъртя се, просна се върху пиедестала, пръскайки бижутата и другите предмети, извъртя се и падна на плочките от другата страна. Очите му горяха; стисна ги здраво. Кожата му пламтеше. От разстояние чу как един глас нададе агонизиращ писък. Беше неговият собствен.
Невиждащо надяна огърлицата на врата си и усети как Амулетът на Самарканд се отърка в гърдите му…
Болката изчезна. Кожата му все още гореше, но усещаше остатъчно щипене, не засилващо се мъчение. Рамото обаче го болеше, пулсираше силно и болезнено. Чу шепот. Отвори едното си око и видя как парата се извива навсякъде около него. Виеше се, търсеше плътта му, но биваше неумолимо всмуквана от нефритения камък по средата на Амулета.
Натаниел вдигна глава от мястото където лежеше. Виждаше тавана и единия край на пиедестала. Парата изпълваща стаята. По-нататък не се виждаше нищо.
И така къде…?
Кашляне. Точно зад пиедестала.
Натаниел бавно се раздвижи. Болката в рамото не му позволяваше да натоварва дясната си ръка. С лявата се надигна, после бавно се изправи.
От другата страна на пиедестала стоеше наемникът, обгърнат от развълнуван облак жълто-зелена пара. Все още държеше ножа си; очите му не се отделяха от Натаниел. Но се бе облегнал тежко на пиедестала и кашляше при всяко вдишване.
Бавно се изправи и тръгна да заобикаля съкровищата, за да стигне до Натаниел.
Той се отдръпна.
Брадатият мъж се движеше крайно внимателно, сякаш го боляха крайниците. Не обръщаше внимание на врящата чума, която прояждаше наметалото му, впиваше се в черните му дрехи и в плътните черни чорапи на куцащите крака. Той отстъпи от пиедестала.
Гърбът на Натаниел се блъсна в стената в далечния край на залата. Не можеше да отстъпва повече. Ръцете му бяха празни. Бе изпуснал някъде сребърния диск, докато тичаше. Нямаше никаква защита.
Чумата се вихреше все по-плътно около идващата фигура. Натаниел видя как по лицето на наемника трепна гримаса, вероятно от съмнение или от болка. Нима устойчивостта му отслабваше? Вече бе принуден да се справи с дългото нападение на сенките, а сега и чумата го атакуваше… Дали кожата му не си променяше цвета? Дали пък не беше леко пожълтяла, малко на петна…?
Безпощадните стъпки продължаваха да се приближават. Бледите сини очи го пронизваха.
Натаниел се притисна назад към камъните. Ръката му инстинктивно се сви около Амулета. Допирът на метала беше студен.
Изведнъж чумата се разбунтува, обви се около наемника като наметало. Сякаш изведнъж бе намерила пропукване, слабо място в бронята му. Завихри се като рояк стършели, обгръщайки врага си и жилеше ли, жилеше. Наемникът продължи да върви. Кожата на лицето му запука като стара хартия. Плътта отдолу се стопяваше, сякаш биваше изсмуквана. Черната брада започна да се обезцветява. Бледите сини очи останаха втренчени в Натаниел с изпиваща омраза.
Все по-близо и по-близо. Ръката с ножа се съсухри, не остана нищо освен ръбести кости под кора от кожа. Сега брадата беше сива, после стана бяла; скулите изскочиха между космите като каменни зъбери. На Натаниел му изглеждаше сякаш наемникът се усмихваше. Усмивката се разтегна и разкри невероятно пространство от зъби… Кожата на лицето напълно падна и остана един лъщящ череп с подстригана бяла брада и бледи сини очи, които просветнаха ярко. После изведнъж угаснаха.
Кости в черни дрехи. Следващата му стъпка се превърна в истински погром. Той рухна и се раздроби, пръскайки множество парцали и парчета около краката на Натаниел.
Злата сила на чумата отслабна. Остатъците й бяха изсмукани от Амулета, докато Натаниел куцаше обратно през стаята. Стигна до пиедестала. Погледна през лещите си. От общата аура на съкровищата го заболяха очите. Най-ярък от всички беше Жезълът. Той протегна ръка (подсъзнателно забеляза петната от малките рани по кожата си) и го взе. Изведнъж си припомни колко гладко и леко беше старото дърво.
Натаниел не изпитваше триумф. Бе прекалено слаб. Жезълът се намираше в ръката му, но дори само мисълта да го задейства го обезкуражаваше. Повдигаше му се от болката в рамото. Съзря виновника за това — окървавен сребърен диск на пода. До него имаше втори диск — онзи, който той беше изпуснал. Приведе се сковано и го прибра в джоба си.