През дебрите на Балкана

Казах това много заплашително и гневно. За печена кокошка той даваше живота си! Но хаджията се засмя и отговори:

— Сихди, по-добре ти самият да не ядеш, а на мен да дадеш цялата кокошка.

— Млъкни! Ако нищо друго не може да помогне, ще те изгоня!

— Ефенди, знаеш, че ще тичам след теб. Аз съм твой слуга. Заедно сме понасяли глад и жажда, горещини и студ, радости и скърби. За такива хора е трудно да се разделят, сихди.

Имаше право добрият човек. Той много добре знаеше какво щеше да последва, като докосне тази струна. Гневът ми веднага се успокои.

— Но, Халеф, не може да лъготиш така!

— Че лъжа ли беше това, сихди? Аз наистина не знаех тези неща. Как може да се ядосаш толкова, дето съм казал, че си ял от една чиния със султана?

— Но това е лъжа!

— Не можеш да твърдиш подобно нещо! Не яде ли в Стамбул при каази аскери?

— Официално не.

— Значи тайно. В такъв случай не може да се говори, че не съм прав. Много е възможно чинията, от която си ял, да е поднасяна някога и на султана! Както виждаш, сихди, твоят верен Халеф много добре знае какво говори. Ти си също като трюфелите. Те са голям деликатес и за тях се плаща скъпо, но се крият под земята, защото не желаят да се говори за тях. Много добре те познавам и понеже виждам, че лицето ти се разведрява, отново ми олеква на сърцето и ме обзема радост. Аллах праща облаци и слънчева светлина. Човек трябва да взема това, което Аллах му дава.

Лицето ми наистина се разведри. Кой би могъл да остане сериозен, когато така остроумно го сравняват с трюфели. Разсмях се, естествено, и дребничкият хаджия също се присъедини. Такъв беше краят всеки път, когато около Халеф се надигаше бурята на гнева ми.

Продължихме да яздим по-нататък. По погледите, които турчинът ми хвърляше, и поради обстоятелството, че конят му яздеше малко по-назад, забелязах, че изпитва огромен респект към мен. Изглежда, имаше голямо желание да ме смята за едно от чудесата на света.

Скоро гората свърши и тръгнахме през широка, равна угар, предлагаща на конете ни голяма свобода на действията. Любопитството на ханджията отново се пробуди.

— Ефенди — започна той, — мисля, че все пак днес ще мога да се върна обратно.

— Не ми се вярва.

— Защо?

— Нали искаш да си вземеш парите?

— Разбира се.

— Тогава сигурно ще трябва да останеш по-дълго. Нали, преди да вземем парите, трябва да хванем негодниците?

— Ами ти нали знаеш къде са!

— Не.

— Но хаджията твърди обратното!

— Не му се връзвай на приказките. Знам, че се крият в Остромджа, но нищо повече. Ще трябва да ги търся.

— Ами да разпитаме за тях!

— Няма да има смисъл. Сигурно пред никого не са се показвали.

— Вай! Значи няма да можем да ги намерим!

— Сигурно ще успеем. Имам тяхна следа.

— По земята ли е?

Добрият човечец беше чул от Халеф, че съм много опитен в разчитането на следи, и сега си мислеше, че сигурно съм видял такава по земята пред себе си.