Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Като дете е“, помисли си Саймън, докато гледаше как късите крачета на Бинабик бързо го понасят надолу по склона между дърветата. „Не — помисли си, — не като дете — това е само заради ръста, а като младеж — като много млад юноша.
Всъщност на колко ли години е?“
Саймън шеговито го пустоса и забърза след него.
Спускаха се бързо по широките, гъсто обрасли с дървета склонове. Саймън въобще не се изненадваше от ловкостта на Бинабик — той скачаше леко като перце, вдигайки по пътя си по-малко прах и от катерица, стъпваше със сигурност, на която, сигурен беше Саймън, биха завидели дори и овните в Канук. Това, което го изненада обаче, бе не ловкостта, с която се движеше Бинабик, а собствената му пъргавина. Явно се беше възстановил от преживените лишения и няколкото обилни похапвания бяха допринесли за връщането на онзи Саймън, когото някога в Хейхолт познаваха като „момчето-призрак“ — безстрашният катерач на кули и скачач от стени. Макар и да не можеше да се сравнява със спътника си, който бе роден в планините, той усещаше, че се представя добре. Известни проблеми имаше само Куантака, не защото не стъпваше стабилно, а поради няколко стръмни нанадолнища — детински лесни, ако се подпираш с ръце — които обаче бяха твърде дълги за прескачане. При сблъсъка си с тези препятствия тя кратко изръмжаваше, по-скоро недоволно, отколкото объркано, тичаше да намери някой заобиколен път и не след дълго отново се присъединяваше към тях.
Когато най-после намериха една криволичеща пътечка в подножието на последното хълмче, следобедното слънце беше преминало средата на небето и блестеше в очите им. Топлият ветрец, който полюшваше листата, не успяваше да изсуши потта по челата им. Наметалото на Саймън, вързано през кръста му, му тежеше, сякаш е преял.
За негова изненада, когато най-накрая стигнаха горните склонове на ливадата — началото на Чука, — Бинабик реши да тръгнат на североизток покрай гората, вместо да пресекат направо през шумолящия, развълнуван океан от трева.
— Но пътят Велдхелм е от другата страна на хълмовете! — каза Саймън. — Ще е много по-бързо…
Бинабик вдигна косматата си ръка и Саймън смутено млъкна.
— Има и по-бърз път, приятелю Саймън, и той е оттук — каза тролът и закачливата многозначителност на тона му едва не накара Саймън да каже нещо подигравателно и детинско, ала уместно за момента. Когато внимателно затвори вече отворената си уста, Бинабик продължи:
— Виждаш ли, мислех си, че би било хубаво — би било истинска прелест — да отдъхнем тази вечер на някое място, където може да се спи в легло и да се яде на маса. Какво ще кажеш, а?
При тези думи цялото негодувание на Саймън се изпари.
— Легло? В странноприемница ли отиваме? — Спомни си приказката на Шем за Пууках и трите желания и разбра как се чувства човек, виждайки първото си желание изпълнено… и после внезапно си припомни Еркинската гвардия и обесения крадец.
— Не е странноприемница. — Бинабик се засмя, развеселен от нетърпеливостта на Саймън. — Но е също толкова добро — не, дори по-добро. Това е място, където можеш да се нахраниш и да починеш, и никой не пита кой си и откъде идваш. — Той посочи отвъд Чука, където далечната линия на гората се снижаваше, докато най-накрая свършваше в началото на Велдхелмските предпланини. — Там е, въпреки че от мястото, където стоим, не може да се види. Да тръгваме.
„Защо да не се спуснем направо? — учуди се Саймън. — Сякаш Бинабик не иска да излезне на открито, да бъде… незащитен“.
Тролът наистина беше тръгнал по североизточния път, покрай широката ливада, за да може да се движи в сянката на Алдхеорте.
„И какво иска да каже с това, че там никой не те разпитва? Да не би и той да се укрива?“
— Малко по-бавно, Бинабик! — извика Саймън. На моменти бялата задница на Куантака изскачаше сред тревата, като чайка, летяща сред бурните вълни на Кинслах. — По-бавно! — извика пак той и ускори ход. Вятърът улови думите му и ги понесе нанякъде.
Най-накрая настигна трола и Бинабик го потупа по лакътя.
— Преди малко бях много рязък, много груб с теб. Обикновено не говоря така. Извинявай. — Той примигна срещу младежа, после се взря в далечината напред, където опашката на Куантака се развяваше над люлеещата се трева, появявайки се ту тук, ту там, като знаме на малка, но бързоходна войска.