Пътят на Патриарха

— Той ме отегчаваше.

— Може би е трябвало да се преобрази на мрачен елф — каза Тазмикела и Ентрери осъзна, че това трябваше да бъде неговата реплика — само че той едва чуваше разговора, защото все така зяпаше Джарлаксъл.

— Затвори си устата — каза Илнезара и на Ентрери му отне малко време да осъзнае, че забележката й е насочена към него. — Ще ти влезе пясък. Много е неприятно.

Ентрери я изгледа набързо и се обърна обратно към спътника си.

— Кимуриел често се инати при сделка — обясни Джарлаксъл. — Съгласи се на много, но настоя да нося тази мантия извън земите на Кървав камък до края на дните си на Повърхността.

— Маската на Агата — отгатна Ентрери, защото някога, преди много години, бе носил магическия предмет.

С него бе приел образа на Риджис, досаден полуръст, и бе използвал прикритието, за да проникне в Митрал Хол преди нападението на мрачните елфи. Отърси ума си от спомена, защото след онова провалило се нападение бе започнала службата му в града на мрачните елфи — място, за което не обичаше да се сеща.

— Същата — потвърди Джарлаксъл.

— Смятах, че е изгубена или унищожена.

— Малко са изгубените неща, които не могат да бъдат намерени, а за онези, които знаят как да я възстановят, магията никога не е наистина унищожена — каза мрачният елф с усмивка, посегна зад себе си и извади познатата ръкавица, допълнението към могъщия меч на Ентрери.

— Кимуриел успя да я сглоби. Любовта му към използващите магия не е по-силна от твоята, приятелю той хвърли ръкавицата на Ентрери, който я разгледа за момент, забелязвайки червените линии, с които бе осеян черният материал. Сложи я на ръката си и стисна дръжката на Нокътя на Шарон. Ръкавицата свеждаше до минимум магическата връзка. Кимуриел се бе справил добре, както винаги.

— Е, бих казал, че така е по-добре, но ще излъжа, момче — каза Атрогейт, който се присъедини към групата и хвърли дълъг поглед на преобразения Джарлаксъл. — Всеки елф е само момиче, готово да се разреве. Буахаха! — Джуджето зашава с голите пръсти на краката си в пясъка, докато се смееше.

— А продължиш ли да римуваш, ще умреш — каза Ентрери и Атрогейт се засмя още по-гръмко.

— Не — каза Ентрери със смъртно спокоен глас. Атрогейт спря и се вторачи в него, за да разгадае неоспоримо мрачния му тон. — В думите ми няма шега — увери го Ентрери. — А римата беше случайна.

Атрогейт се смръщи, но заради парещите си стъпала, не заради заплахата, и заподскача.

— Е, тогава кажи на онзи да спре да ме вдъхновява — изфуча той, махайки с ръце към Джарлаксъл. Не можеш да очакваш да се държа прилично, когато ми сервира такива изненади! — Той обиколи Джарлаксъл, оглеждайки го по-отблизо, и дори посегна с дебелите си пръсти и щипна бузата на мрачния елф, а после се заигра със златистата му коса. — Ба, добро е — реши той. — Добро за влизане на места, където не ти е мястото. Имаш ли още от тази магия? Ако попаднем на орки, можеш ли да ме направиш да изглеждам кат’ тях, за да се промъкна между тях, преди да ги подхвана?