Пътят на Патриарха

— Проклети червеи! — оплака се Атрогейт.

Когато тримата успяха да махнат пясъка от очите си и да погледнат назад, сестрите вече бяха малки точки в небето далече на изток.

— Е, тези двете няма да ми липсват, но не искам да вървя по тази земя — промърмори Атрогейт. Тупна обратно на задника си и започна да си нахлузва ботушите. — Твърде е мека и несигурна за вкуса ми.

— Аз не вървя — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф, превърнат в обикновен, бръкна в кесията на пояса си и извади интересна червена статуетка. Намигна на Ентрери и я хвърли на Атрогейт.

Джуджето я хвана и се взря в предмета — малък червен глиган.

— Да не би скулпторът да е забравил да сложи кожата на проклетото нещо?

— Това е адски глиган — обясни Джарлаксъл. — Създание от долните равнини, свирепо и неуморимо — подходящо ездитно животно за Атрогейт.

— Подходящо? — попита джуджето, очевидно озадачено. — Ами ако седна върху него, то ще се изгуби в задника ми! Буахаха!

— Статуетката е проводник — обясни Джарлаксъл, измъкна собствената си обсидианова фигурка и я пусна на земята до себе си. Повика адския кошмар и след секунди огненият жребец риеше меката земя до него.

Атрогейт му се усмихна криво, после също пусна червения глиган на земята.

— Как да го повикам? — попита той нетърпеливо.

— Снорт — отговори Джарлаксъл.

Атрогейт изпръхтя.

— Не, това му е името. Повикай „Снорт“ и Снорт ще се отзове, ако ме разбираш.

Наблюдавайки с известна развеселеност и без изненада, Ентрери повика собствения си жребец, Черен огън. В същото време Атрогейт изпълни указанията и както се очакваше, до джуджето се появи едър червен глиган. От гърба му се вдигаше пара, а когато изпръхтяваше, което ставаше често, от ноздрите му изскачаха червени пламъци.

— Снорт — каза одобрително Атрогейт. Премести се до съществото, което подобно на кошмарите се появяваше напълно оседлано, но се поколеба, преди да прехвърли крака си над него. — Изглежда малко горещ — обясни на спътниците си.

Ентрери просто поклати глава, обърна своя кошмар и се насочи в галоп към далечния оазис.

Джарлаксъл и Атрогейт го последваха, по-малкото животно следваше без проблеми двата кошмара, движейки бясно малките си крака.

Ентрери остана пред другите през целия път до последната висока дюна над оазиса. Там спря коня си и ги изчака, не защото искаше компания, а защото гледката под него го накара да бъде предпазлив. Той познаваше пустинните обичаи, познаваше различните народи, които се скитаха сред движещите се пясъци. Точно тази спирка по търговския маршрут бе определена като „еверни“, което се превеждаше буквално като „без закон“. Такъв оазис нямаше официален контрол, нито контролиращи войски, разположени в него, и по силата на едикт от пашите и на Мемнон, и на Калимпорт, беше „недостъпен за завладяване“. Всеки, който се опиташе да си построи резиденция или крепост в такъв оазис, щеше да влезе във война и с двата силни града-държави.