Пътят на Патриарха

„Повече, отколкото изглежда, помисли си Ентрери. Нима с всичко не бе така?“

Беше спал дълбоко след срещата си с Калихай предишната вечер. Може би твърде дълбоко? „Калихай е можела да ме убие“, осъзна той, и през ума му пробягна мисълта, че може би жената използва чара си върху него. Беше го поставила в по-уязвима позиция, отколкото някога бе изпадал.

„Не, увери сам себе си. Чувствата й към мен са искрени. Това не е игра.“

„Само че, отбеляза той, нима това не би била стратегията на Калихай? Да приспи бдителността му до такава степен, че да рискува атака?“.

Ентрери отпусна глава в шепи и разтърка замъглените си очи. Поклати глава и със задоволство установи, че ръцете му прикриват безпомощното му хихикане.

Щеше да се докара до лудост с подобни мисли.

— Ще дойдеш с мен, нали? — попита Калихай и го изтръгна от мислите му.

Той вдигна очи и отново я погледна, както бе застанала до закачалката. Все още бе гола, но очите му не шареха по тялото й, а вместо това се спряха върху лицето й. По всички правила, някога Калихай бе спирала дъха с красотата си, с изумителните си сини очи, в които от време на време се промъкваха отсенки на сиво. В други случаи, в зависимост от фона — светлината, дрехите й — тези очи сияеха с деликатна отсенка на светлосиньо, като и в двата случая изглеждаха впечатляващи заради контраста с гарвановочерната й коса. Лицето й бе симетрично, а костната структура — безукорна.

Но този белег! Спускаше се през дясната й буза до носа, после надолу през устните до средата на брадичката. Беше лют белег, често възпален и червен. Ентрери знаеше, че Калихай се крие зад него, сякаш за да отрече женската си красота.

Когато го дари с бърза усмивка, така палава и опасна, той почти не забеляза белезите по устните й. За Артемис Ентрери тя си оставаше красива и като изключеше размислите за решението й да запази белега и явно по-дълбокото значение, което имаше той за нея, почти не го забелязваше. Не бе пречка за него, толкова изгубен бе в тайните, които кипяха в очите й. Тя поклати глава и гъстата й коса се спусна по раменете, а на Ентрери му се прииска да скочи към нея и да зарови лице в тази топла, мека грива.

— Разбрахме се да хапнем — припомни му Калихай, после въздъхна и започна да навлича ризата си. — Мислех си, че си се изтощил и си обзет от всепоглъщащ, силен глад.

Щом главата й се подаде през яката и очите й се спряха на лицето на любовника й, усмивката на Калихай помръкна.

Това моментно намръщване подсказа на Ентрери какво е собственото му изражение. Гледаше навъсено.

Не знаеше защо. Точно в този момент в съзнанието му нямаше нито една мисъл, която би могла да предизвика намръщване. В края на краищата Калихай не би предизвикала подобно настроение, защото той я считаше за искрица светлина в мизерното си съществуване. Но наистина се мръщеше.