Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Другарят на жреца беше с гръб към нея и сечеше упорито по нещо в леглото, нещо, което се гърчеше в купчина дебели завивки, пера се вдигаха на облаци от раздраните юргани. Рева заби меча си в гърба на нападателя, вложи цялата си тежест в удара, стоманата потъна дълбоко между лопатките му, проби тялото и върхът щръкна от гърдите. Кръв бликна от устата на мъжа, той изви гръб конвулсивно и се строполи мъртъв на пода.
Рева не вярваше, че васалният лорд е оцелял, но ето че той я зяпна изпод дебелите пухени юргани без други наранявания освен плитък разрез на бузата. Яростни викове привлякоха вниманието ѝ към другата половина на леглото, където жрецът се биеше с лейди Велис. Тя го нападаше с къса рапира, оголила зъби като бясно куче, и бълваше вулгарни ругатни при всеки замах.
— Гъзоебец долен! Да си ядеш топките!
Въпреки показната ярост жената се владееше отлично, ударите ѝ бяха бързи, точни и икономични и неотклонно изтласкваха жреца от леглото. Той парираше атаките ѝ без затруднение, мечът му танцуваше в серия от изящни дъги, стил на отбрана, който Рева познаваше добре от собствените си опити да стигне до него с ножа си по време на общите им тренировки. Въпреки безспорните си умения обаче Велис не можеше да се мери със своя противник — жрецът я подлъга с фалшив удар към очите, откри пролука в отбраната ѝ и я фрасна с юмрук в лицето. Тя се строполи.
Рева грабна меча на мъжа, когото беше пронизала, и застана между жреца и леглото.
Той я зяпна с разкривено от ярост лице.
— Предаваш любовта на Отеца! — изкрещя той. — Мракът на Ал Сорна те е покварил!
— Не — прошепна тя. Искаше да спре сълзите, които напираха в очите ѝ, но не можеше. — Не! Ти го направи.
— Мръсна безбожна греш…!
Тя се хвърли напред, бързо и ниско, с протегнато напред нетрепващо острие. Върхът се заби в бедрото му и се изхлузи окървавен, когато жрецът се извъртя и изпищя.
Ала преди да се е възползвала от предимството си, вик и тропот на множество крака привлече вниманието ѝ към вратата. Жрецът грабна една табуретка и я метна към близкия прозорец, стъклото се строши зад издулата се завеса. Той я стрелна с последен поглед, поглед, пълен с омраза, после се обърна и скочи през прозореца.
Рева пусна меча и се втренчи в завесата, развяна от нощния бриз, в небето отвъд, черно и празно. Метал изстърга от множество ножници, уплашени гласове стигнаха до слуха ѝ, ръце я стиснаха грубо.
— СПРЕТЕ!
Заповедта отекна в стаята и всички застинаха по местата си.
Васалният лорд се измъкна с псувни от завивките и се олюля. Но Рева не гледаше него, а все така се взираше втренчено в прозореца и завесата.
— Погледни ме — каза той с нежен глас и повдигна с пръсти брадичката ѝ. Тя премести поглед върху зачервените очи на чичо си и видя сълзи там, сълзи и усмивка, после устните му оформиха името ѝ тихо и с обич: — Рева.
8.
Френтис
Десет дни прекараха в пущинака, дълбоко в хълмистите лесове северно от Южна кула, далече от пътищата и вероятните патрулни маршрути. А продължаваха да ги преследват — Южната гвардия покриваше голям периметър около града, издирваше ги с кучета и следотърсачи, принуждаваше ги всеки ден да местят лагера си, да оставят лъжливи следи към кумбраелската граница. Необходимостта да са в постоянно движение не им оставяше време за лов, така че гладуваха, караха на малкото гъби и корени, които намираха по пътя си, а нощем се гушеха един в друг да се топлят, защото не смееха да палят огън.
Жената проговаряше рядко, размишляваше върху провала си, съмнения и несигурност се бяха промъкнали в погледа ѝ. Френтис искаше да намери утеха в тази промяна, да почерпи сила от този признак за слабост, но вместо това съзираше още по-голяма заплаха да къкри в очите ѝ. Вече я познаваше добре, уви, и знаеше, че какъвто и план да обмисля тя, той ще доведе единствено до още по-кървави убийства. Уж мразеше другите, задето почитат измислени богове, но самата тя почиташе убийството със страстта на най-отдадения кумбраелски фанатик.
— Не те виня, любими — каза тя една вечер и това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни. — Не се тревожи за това. Вината е единствено моя, вече го виждам. Любовта ми към теб се е отразила зле на преценката ми, дарът на Ревек е притъпил бдителността ми и в резултат съм допуснала грешката да се мисля за недосегаема. Труден урок, но такива са всички ценни уроци.