Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Изненадата ми даде добра преднина. Бях се отдалечил на двайсет метра, преди невярващият рев на графа да ме застигне. Преди да измина и половината разстояние до дърветата, чух преследвачите да се втурват подире ми, но малцина са надарени с моята бързина и смея да твърдя, че никой от тях не се е изправял лице в лице с дребосъка Исен.
Профучах между първите два бряста с нещо, което щеше да е широка усмивка, ако не беше маската. В гората можех да се откъсна от преследвачите си, да се отърва от маската и да измисля безопасен начин да се добера до Умбертиде, пък проклети да са всички. Славяните щяха да се кълнат, че не съм бил аз, а аз, като му дойдеше времето, щях да отричам всичко. „Сигурно грешите. Аз в маска на престъпник? Нима изобщо можете да различите кои са долните предатели, които ги носят? Трябвало е да я свалите — тогава щеше да стане ясно. Голям късмет, че Исен не е убил бедния човечец!“
Задъхан, изподраскан и потен, спрях изгубен сред дърветата, предимно високи букове. Земята под тях беше покрита с дебел слой ланшна шума и обрасла с калинови храсти. Облегнах се на най-дебелия дънер, който ми се изпречи пред очите, и заработих пак върху кожените каиши около главата си. Този път заклещих дръжката на меча между стъпалата си и действах доста по-внимателно.
Да притискаш остро оръжие към лицето си достатъчно силно, за да пререже стара кожа, като същевременно се опитваш да опазиш младежката си хубост, е сложна работа. Всъщност тя погълна вниманието ми дотолкова, че за малко да пропусна тихото хрущене на шумата под приближаващи се ботуши.
Някак си нуждата да мога да говоря надделя над внезапно избуялата паника и продължих да стържа с меча точно колкото да успея да прережа и последния каиш. Смъкнах проклетото нещо и раздвижих схванатата си уста, но внимавах да не плюя и да не издавам никакъв друг звук, който би могъл да привлече внимание.
— Стеванас? По? — Още шумолене, приглушена ругатня. — Сър Критчън? — Гласът на граф Исен ехтеше доста по-плътно, отколкото можеше да се очаква от такъв дребосък, и доста по-наблизо, отколкото си мислех, че е. — Джалан Кендет! Покажи се! — Беше прегракнал, но пък нали крещеше от доста време.
Мъчително бавно оставих маската и започнах да извъртам меча си, за да хвана дръжката. Въпреки пълната ми концентрация ръцете ми, хлъзгави от пот и кръв, успяха да направят точно обратното на това, което исках от тях, и изпуснаха оръжието. То тупна с приглушен звук сред сухата шума.
— Аха! — Граф Исен се появи иззад дънера на съседния горски великан, от напълно неочаквана посока и много по-близо, отколкото си мислех, че е — дървото, което беше заобиколил, се намираше толкова близо до това зад гърба ми, че долните им клони се преплитаха над нас като пръстите на сключени за молитва длани.
И двамата застинахме за миг, вперили очи един в друг, аз по задник с меча ми на земята пред мен, а около нас се простираше мълчаливата гора, огряна тук-там от неравни петна светлина, златисти в шарения сумрак. Без допълнително предупреждение Исен се хвърли в атака с нечленоразделен и убийствен боен крясък на уста. Аз се наведох към меча си, като пищях, че съм невъоръжен.
Деляха ни само два метра и аз още се изправях след претъркулването си, когато кракът на графа закачи някакъв корен и скокът му, предназначен да ме прониже, се превърна в тромаво залитане, с онези твърде големи крачки, които правим при такива обстоятелства, за да избегнем пльосването по лице. В крайна сметка той прониза бука, мечът му потъна на няколко пръста в дървото точно на мястото, където главата ми се беше опирала в дънера.
Признавам му на дребното копеленце, че реагира бързо — измъкна нож, който ставаше за кормене на волове, и се врътна, за да го размаха срещу мен.
— Виж сега, Исен… станало е малко недоразумение… — Думите звучаха непривично в устата ми, след като толкова дълго бях дъвкал кожата на маската.
Той обаче продължи да напредва, вдигнал високо страховития нож, така че виждах очите му от двете страни на острието, със зеници, свити до малки черни точици лудост, и с потръпващи устни.
— Чакай! — Протегнах меча си между нас, за да го спра. Помъчих се да измисля добра причина, поради която да чака, и устата ми самичка каза: — Вземи си меча, човече. Не искам да казват, че съм те победил нечестно!
Граф Исен спря, намръщи се и хвърли поглед назад към оръжието си, стърчащо все още от дънера. Мръщенето му се усили.
— Е… вярно, че боят с нож е под достойнството на благородниците… — Метна ми поглед, който изразяваше известно съмнение дали наистина съм се пръкнал от кралски чресла, и отстъпи към дървото.