Детето на нощта [bg]

Хирад се взираше напред. Далеч към хоризонта истинска стена от мълнии просветваше между облаците и водата, откро­яваше чернилката в небето и бушуващите сиви вълни, покри­ти с парцали бяла пяна. Дебелите плътни облаци се носеха на­някъде с плашеща скорост, гонени от такъв вятър, че ако заду­хаше със същия бяс над самото море, за броени мигове би пра­тил кораба на дъното. Отдавна не виждаха земя зад себе си и гърбът на варварина се смръзна от опасенията ще зърнат ли от­ново суша.

Лесно му беше да съчувства на суеверните моряци. Отнача­ло го досмеша, но часове по-късно започна да разбира желани­ето им да потърсят поне малко спокойствие.

Във всяка каюта имаше малък олтар, посветен на някой мор­ски или небесен бог. Виждаха се статуетки, сухи цветя, свещи и лодчици, пуснати да плават в дървени купи. А на стената над всяка койка бяха издълбани или изписани молитви в ярко чер­вено и жълто. Нямаше моряк без метален талисман на шията- или риба, или птица.

Но най-чудатото суеверие беше свързано с котарака. Хирад знаеше, че на повечето кораби си имат котка, за да лови плъхо­вете и мишките, но тук се бяха престарали. Животинчето раз­полагаше с удобна кошница и изобилие от месо, а паницата му за вода винаги беше пълна. Варваринът чу, че всеки ден някой от екипажа е длъжен да се грижи за безопасността на котара­ка, да провери няма ли тресчици, забили се в лапичките му, и да го сложи в кошницата в началото на първата нощна вахта. Естествено котаракът спеше където поискаше, но моряците не си позволяваха да пренебрегнат ритуала. Хирад нямаше нищо против, щом намираха духовна опора във вярванията си.

Илкар се поизправи и изви пепелявото си лице към него.

- Да се връщаме вътре, трябва да си легна.

- Джевин каза, че в каютата ще ти е по-гадно.

- Освен това каза, че до утре съм щял да свикна с морето, ама никак не ми се вярва. Помогни ми да сляза в трюма.

Изведнъж пак се задави и избълва малко стомашни сокове, отнесени от вятъра.

- Добре, върви от вътрешната страна.

Хирад плъзгаше ръка по релинга, без да го пусне и за миг, държеше елфа през кръста и го водеше към предните каюти. Отвори вратата, но чу силен вик - Ренерей размахваше ръка от рулевата палуба, после ги посочи. Може би искаше да говори с Илкар. Хирад завъртя глава и вирна брадичка. Рен показа с жест, че е разбрала и ще почака.

Елфът и варваринът деляха тясна каюта откъм левия борд. Решиха, че долната койка е за Илкар. Хирад му помогна да сва­ли наметалото, сложи го да легне и избърса лицето му с кърпа. Корабът пак се наклони и варваринът залитна.

- Ох, богове, защо не умра... - изстена елфът.

- Опитай се да поспиш. Ще потърся още нещо, от което да ти олекне.

- Например нож в сърцето - смънка Илкар и закри лицето си с длани.

Хирад го потупа по рамото.

- Все ще ти намеря нещо. След малко ще те нагледам.

- Помоли капитана да вкара кораба в някое спокойно езерце.

Варваринът прихна.

- Дръж се.

Затвори вратата и пак излезе на палубата. Ама че смехория... Толкова рядко бе стъпвал на кораб, а нищо му нямаше. Успя­ваше да запази равновесие, освен при рязко хлътване на носа между валовете. Спа дълго, закуси с удоволствие и за разлика от Илкар се почувства свеж, както не се бе случвало от много дни. Докато изкачваше стръмните стъпала към рулевата палу­ба, в главата му се мярна въпросът дали не е сбъркал призвани­ето си в живота...