За честта на крадеца [bg]

Той все така стоеше с гръб към пиедестала на Елирокос, но вече се облягаше изтощен на него. Полукръг от трупове бе натрупан пред Бронзовия като зловеща барикада. Никое от телата не стенеше, никое не се гърчеше от болка — толкова безпощадно точен беше в клането.

Беше целият в кръв. Мечът му висеше вяло в дясната му ръка и мина малко време, докато различа новата рана между рамото и лакътя. Още държеше меча на Кретена в лявата, но тя трепереше забележимо.

Огледах се, но не видях Железния на площада.

Навих грижливо въжето и го хванах с лявата си ръка. Взех си рапирата и тръгнах към Бронзовия. Спрях пред натръшканите трупове.

— Е — каза той с тих, изцеден глас и посочи към Нико с чуждия меч, — как беше?

Стисках въжето така, че чак проскърцваше в пръстите ми.

— Кучи син!

— А, значи направо започваме деловия разговор… — Бронзовия сведе поглед към оплисканите си с кръв ботуши. Изтръска от върха на единия парченце от нечия кост. — Нека първо те попитам нещо. — Вдигна глава и се взря в очите ми. — Ако само те бях помолил, след като ти си уреди сделката със Саможивата и дойде тук да дадеш дневника на Железния, щеше ли вместо това да го дадеш на мен?

Вторачих се в него. Знаех какво жадувам да кажа, но не се насилих да го излъжа.

Той кимна.

— Знаех си. Е, значи вече разбираш защо трябваше да си послужа с Клетвата.

— Напротив. Не е нужно да правиш това.

— Тъй ли било? — Бронзовия облегна и глава на пиедестала. — Защо не? Защото Саможивата го казва ли? Или Железния? Защото те си мислят, че императорът някак ще унищожи империята, след като е направил и невъзможното, за да я опази? — Затвори очи. — Ти защо нападна Сянката?

— Защото заплаши Кристиана. Заплаши и Келс, неговата банда, всички. Искаше да ме изнудва чрез тях. Рано или късно щях да стана безполезен и тогава той щеше да се разправи с тях. Проумях, че имат най-голям шанс, ако аз очистя него.

— Няма как да не си знаел, че е невъзможно да го победиш. Но можеше да умреш още преди аз да се намеся.

— Трябваше да опитам. Нямах избор.

Бронзовия се усмихна кротко.

— Същото е с мен и дневника. Не мога да им позволя да обрекат империята само защото са си втълпили, че императорът се е превърнал в заплаха. Затова поисках да изпълниш Клетвата — това е единственият начин да спася и империята, и тебе.

— Как тъй? — попитах озадачено.

Вместо да завърти глава, от умора той само я плъзна наляво-надясно по гранита.

— Наистина ли вярваш, че Сянката щеше да те остави на мира? Не го убих, ако още не си се досетил. И сега е някъде наоколо. Изобщо няма да се зарадва, че ти не само го нападна, ами си дал дневника на Саможивата. Все ми е едно какво ти е обещала, Дрот, защото няма как да се скриеш от Сянката. — Отвори очи и ме погледна. — Освен ако…

— Какво?

Знаех, че се старае да ме убеди, но в момента не ме беше еня за това.

— Освен ако аз не взема книгата — довърши Бронзовия. — Сянката знае, че ти не можеш да ми се опреш, ако се стигне до схватка. Ако ти я „отнема“, каквато и да е истината… — той се ухили, — той не може да обвинява тебе, че дневникът не е попаднал при него.