Нови римски разкази [bg]

Един ден се чувствах по-тревожен от обикновено, с мускули, напрегнати и по-вибриращи от струните на цигулка. Влязох в бара под къщата на Пиа, на Виа Остиенсе. Беше ранна утрин и в заведението заварих само една жена, с гръб към входа и лакти, опрени върху бара, пиеше еспресо. Щом я видях, я взех за Пиа заради късо подстриганата коса, черна и лъскава, с някой и друг прав кичур на тила: прическата на Пиа. Честна дума, само при мисълта, че е тя, усетих тялото си освободено, а дъхът ми, дотогава сдържан в дробовете като уплашено животно, внезапно нахлу, успокоен и лек и изду гърдите. Повиках на глас:

Пиа!

Жената се обърна и видях грешката си. Не беше Пиа, а майка и - носеше си косите по същия начин като дъщерята. Но странно: облекчението, което почувствах, като я обърках с Пиа, не ме напускаше: мускулите вече не ме боляха, дишането ми оставаше леко и свободно. Тя ме позна:

- Ей, не, горкият Джустино, не съм Пиа, а майка и.

Поздравих я и докато си говорехме за това-онова, я загледах внимателно. Осъзнах нещо, което дотогава не бях забелязал: беше жив портрет на дъщеря си. Същите черни коси, късо подстригани, същите кръгли очи, блестящи и дълбоки, с високи тънки вежди, същия гърбав нос, малък и жесток, същата сърповидна уста с ъгълчета надолу. Единствената разлика беше, че Пиа беше на двайсет, а майка и поне на два пъти по двайсет. Накратко, лицето на Пиа, така да се каже, го виждах потопено в това на майката - по-широко, с известна отпуснатост на овала, повяхнало и остаряло. Все пак, като я гледах, ми се струваше, че гледам Пиа, както я желаех и сънувах, откакто ме остави. Почувствах се по-добре, все едно Пиа наистина седеше срещу мен, и желанието ми бе задоволено.

Майката, с присъщата за жените интуиция, се усети, че я гледам и ми се усмихна - същата усмивка на Пиа, а и аз и се усмихнах. Тя попита:

- Джустино, какво правиш?

Сега забелязах още нещо, убягвало ми преди: имаше същия глас като на Пиа, само малко по-нисък тембър. Отвърнах:

- Нищо, не правя нищо.

Отбеляза със съчувствие:

- Знаеш ли, много си отслабнал?

Довърши си кафето и на излизане с мен от бара ме посъветва:

- Джустино, говоря ти сериозно: по-добре да се откажеш от Пиа. Тя държи да има къща, а ти не можеш да и я дадеш. От друга страна, тя не иска да дойде у вас, а аз не съм склонна да ви приема при мен. Това всъщност е само една от многото причини да се откажеш.