Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Слушай, не понасяш майка ми, но не те карам да живееш с нея цял живот. Само няколко месеца, докато се устроим по друг начин. Да се оженим, да идем у дома. После от едно нещо се ражда друго.
Пиа веднага подскочи:
- От едно нещо се ражда друго, наистина. От твоето предложение се ражда, например, че те зарязвам.
Пусна ръката ми и хукна да бяга към терасата на Пинчо. Побягнах след нея и извиках:
- Пиа, чакай, какво правиш?
Почти я настигнах, а тя, истинска усойница, се спря пред един полицай:
- Кажете на онзи там да ме остави на мира. Цяла сутрин ме преследва.
Останах без дъх; в това време полицаят ме спря:
- Младежо, покажете документите си!
Извадих от джоба личната карта, но, отчаян и неподвижен, следвах с поглед Пиа как се отдалечава тичешком.
Същия ден се опитах да я потърся у тях, нямаше я. Обадих и се по телефона, не отговори. Накрая и писах със Сити Експрес, минаха три дни, без да получа отговор. Така останах без Пиа. И неочаквано усетих, че част от мен си е отишла, точно онази част, която ми позволяваше да дишам, да се храня, да спя, да работя, с една дума да живея. Не знам колко страдах. Чувствах мъката не само в душата си като тревожност, която не можех да смиря по никакъв начин, но и като болка по цялото тяло, във всеки мускул и нерв. От време на време, останал сам в стаята си, започвах да плача, ей тъй, без причина, седнал до масичката с глава между ръцете; или излизах, ала тъгата замъгляваше погледа ми и лазурното небе ми изглеждаше черно, слънцето - черно, черни - жълтите и бели сгради, черни - пролетните дървета, отрупани с млада зеленина. За ядене и дума не можеше да става. Първият залък ми засядаше в гърлото като тапа. Загубих си съня: заспивах и нещо ме разтърсваше, а после лежах буден с широко отворени очи, мислейки за Пиа.
Един ден се чувствах по-тревожен от обикновено, с мускули, напрегнати и по-вибриращи от струните на цигулка. Влязох в бара под къщата на Пиа, на Виа Остиенсе. Беше ранна утрин и в заведението заварих само една жена, с гръб към входа и лакти, опрени върху бара, пиеше еспресо. Щом я видях, я взех за Пиа заради късо подстриганата коса, черна и лъскава, с някой и друг прав кичур на тила: прическата на Пиа. Честна дума, само при мисълта, че е тя, усетих тялото си освободено, а дъхът ми, дотогава сдържан в дробовете като уплашено животно, внезапно нахлу, успокоен и лек и изду гърдите. Повиках на глас:
Пиа!
Жената се обърна и видях грешката си. Не беше Пиа, а майка и - носеше си косите по същия начин като дъщерята. Но странно: облекчението, което почувствах, като я обърках с Пиа, не ме напускаше: мускулите вече не ме боляха, дишането ми оставаше леко и свободно. Тя ме позна:
- Ей, не, горкият Джустино, не съм Пиа, а майка и.
Поздравих я и докато си говорехме за това-онова, я загледах внимателно. Осъзнах нещо, което дотогава не бях забелязал: беше жив портрет на дъщеря си. Същите черни коси, късо подстригани, същите кръгли очи, блестящи и дълбоки, с високи тънки вежди, същия гърбав нос, малък и жесток, същата сърповидна уста с ъгълчета надолу. Единствената разлика беше, че Пиа беше на двайсет, а майка и поне на два пъти по двайсет. Накратко, лицето на Пиа, така да се каже, го виждах потопено в това на майката - по-широко, с известна отпуснатост на овала, повяхнало и остаряло. Все пак, като я гледах, ми се струваше, че гледам Пиа, както я желаех и сънувах, откакто ме остави. Почувствах се по-добре, все едно Пиа наистина седеше срещу мен, и желанието ми бе задоволено.
Майката, с присъщата за жените интуиция, се усети, че я гледам и ми се усмихна - същата усмивка на Пиа, а и аз и се усмихнах. Тя попита:
- Джустино, какво правиш?
Сега забелязах още нещо, убягвало ми преди: имаше същия глас като на Пиа, само малко по-нисък тембър. Отвърнах:
- Нищо, не правя нищо.
Отбеляза със съчувствие:
- Знаеш ли, много си отслабнал?
Довърши си кафето и на излизане с мен от бара ме посъветва:
- Джустино, говоря ти сериозно: по-добре да се откажеш от Пиа. Тя държи да има къща, а ти не можеш да и я дадеш. От друга страна, тя не иска да дойде у вас, а аз не съм склонна да ви приема при мен. Това всъщност е само една от многото причини да се откажеш.