V. [bg]

Дадоха му една прекрасно кобила, Файърлили275: о, как обожаваше това животно! Едва смогваше да удържи подскоците й, преструвките й; тя бе типична жена. Как блестяха на слънцето нейните тъмнокафяви хълбоци, задницата й! Той следеше внимателно дали слугатата-метис редовно я тимари и поддържа чиста. Като че ли за първи път изобщо генералът се обърна пряко към него, когато му направи комплимент за Файърлили.

Обиколи с нея цялата област. От крайбрежната пустиня до Калахари, от Вармбад до португалската граница, той, Файърлили и неговите добри другари Швах и Флайше, препускаха лудо през пясъци, камъни, храсти; прегазваха потоци, които след половин час можеха да се превърнат в широки цял километър пълноводни реки. И винаги, независимо от района, през все по-малобройни групи от чернокожи. Какво преследваха? Кой младежки блян?

Защото им бе трудно да избегнат усещането, че тяхното приключение няма практическа стойност. Идеализъм, обреченост. Сякаш първо мисионерите, след това търговците и миньорите, а напоследък заселниците и буржоазията, всички те са имали възможността да направят нещо, обаче са я провалили, и сега беше ред на армията. Да нахлуят и продължат устремно навътре в този отдалечен на два тропика глупав клин немска земя, без никаква друга причина, освен да предоставят на военния набор еднакво време с Бог, Мамон276, Фрейр277. Определено не и поради обичайните войнишки причини — колкото и да бяха млади, те разбираха това. Почти нищо за плячкосване; а що се отнася до славата, какво толкова особено има в това да биеш със сопи, да мушкаш с щик и бесиш нещо, което не оказва съпротива? От самото начало представлението бе ужасно неравностойно: хереросите просто не бяха противниците, които един млад войник очаква. Той се чувствуваше измамен от изобразявания по плакатите армейски живот. Само едно жалко малцинство от негрите бяха въоръжени и съвсем незначителна част от тях имаха изправни пушки или амуниции. Армията разполагаше с оръдия „Максим“ и „Круп“ и малки гаубици. Много често изобщо не виждаха негрите, преди да ги избият; просто заемаха позиция на разстояние от някое хълмче и обстрелваха селото, после отиваха да довършат недоубитите.

Венците го боляха, чувствуваше умора и може би спеше повече от нормалното, независимо какво бе прието за нормално. Но в даден момент това премина в пожълтяла кожа, гладки морави пришки по краката, силна жажда; а дъхът му го отвращаваше. В един от своите периоди на просветление, Годолфин диагностицира състоянието му като скорбут, причинен просто от лоша (всъщност, почти никаква) храна: от началото на обсадата бе отслабнал с десет килограма.

— Имаш нужда от пресни зеленчуци — раздразнено го осведоми морският вълк. — Сигурно ще открием нещо в килера.