Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Госпожа Грюнлих накара два-три пъти кочияша да спре, за да си накъса макове и синчец по края на шосето, и господин Перманедер всеки път заявяваше твърдо и с истинска необузданост, че ще й помогне, но все пак не изпълни нито веднъж обещанието си, понеже се страхуваше малко от качването и слизането.

Ерика ликуваше всеки път, когато видеше някоя подхвръквала гарга, а Ида Юнгман — която, както винаги, дори при най-сигурно хубаво време, носеше дълга, отворена мушама и дъждобран — пригласяше с нехайния си и малко цвилещ смях като истинска възпитателка, която се нагажда не само външно към детските настроения, а ги изживява по също такъв детски начин; ето защо Герда, която не беше я видяла как побелява в семейството, я изгледа няколко пъти донякъде студено и учудено.

Стигнаха в Олденбург и пред очите им се извишиха букови гори. Колата мина през градеца, прекоси пазарното площадче с кладенеца, от който водата се вадеше с ведро, излезе отново на открито, изтрополи по моста над рекичката Ау и най-сетне спря пред едноетажната гостилница „Исполинският гъсталак“. Тя беше разположена от едната страна на равно място с тревисти площи, пясъчни пътеки и селски лехи, от другата страна на това място се издигаше амфитеатрално гората. Отделните тераси бяха свързани с грубо направени стъпала, за които-бяха използували високи коренища и изпъкнали камъни, а по самите тераси, между дърветата, бяха наредени бяло боядисани маси, пейки и столове.

Буденброкови съвсем не бяха първите гости. Няколко добре охранени прислужнички и дори един келнер в мазен фрак крачеха пъргаво по празното място и носеха студено ядене, лимонади, мляко и бира за масите горе, около които, макар и доста отдалечени едно от друго, бяха насядали вече няколко семейства с деца.

Господин Дикман, съдържателят, по риза и с жълто везано кепе на главата, се изправи самолично до вратичката, за да помогне на господата и дамите да слязат; и докато Лонгует откарваше колата настрана, за да разпрегне конете, консулшата каза:

— Значи, драги, сега най-напред ще се поразходим и после, след час или час и половина, ще дойдем да закусим. Моля, сервирайте ни там... но не много високо; струва ми се, че на втората тераса...

— Постарайте се, Дикман — добави консулът. — Водим разглезен гост.

— И дума да не става! Стига ми чаша бира и малко сирене...

Но господин Дикман не можеше да проумее това и занарежда бързо:

— Всичко, каквото имаме, господин консул... Раци, омари, разни наденици, разни сиренета, пушена змиорка, пушена лакерда, пушена чига...

— Добре, Дикман, ваша работа. После ще ни дадете шест чаши мляко и чаша бира, ако не се лъжа, господин Перманедер, нали?