Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Можеха следователно да бъдат спокойни.
Консулшата, Антония, господин Перманедер, Ерика и Ида Юнгман бяха закусили заедно и слязоха един подир друг, готови за път, в широкото преддверие; чакаха Герда и Том. Госпожа Грюнлих, в кремава рокля с атлазена връзка под брадичката, имаше превъзходен вид, макар че не беше спала достатъчно; изглеждаше, че колебанията и въпросите в душата й бяха приключени, защото — докато в разговор с госта закопчаваше бавно копчетата на леките си ръкавици — изражението на лицето й беше спокойно, уверено, почти тържествено. Беше си възвърнала онова настроение, което й бе свойствено от предишните години. Чувството за собствената важност, за значителността на предоставеното й решение, съзнанието, че отново е настъпил ден, който й вменяваше в дълг да се намеси със сериозно решение в семейната история — това чувство и съзнание я изпълваше цяла и караше сърцето й да бие по-силно. Тази нощ тя бе видяла насън онова място в семейната тетрадка, гдето възнамеряваше да впише факта на втория си годеж — факт, който щеше да заличи и обезсили онова черно петно в тетрадката; ето защо сега тя се радваше напрегнато на мига, когато щеше да дойде Том, за да го поздрави със сериозно кимване на главата.
Консулът и съпругата му пристигнаха с малко закъснение, тъй като младата консулша Буденброк не беше навикнала да свършва толкова рано тоалета си. Той имаше добър и бодър вид в светлокафявия, ситно кариран костюм, между широките ревери на който се виждаше ръбът на лятната жилетка; когато забеляза несравнимо достолепното изражение върху лицето на Тони, в очите му се появи усмивка. Ала Герда, чиято донякъде болезнена и загадъчна хубост контрастираше странно с хубавото здраве на зълва й, не проявяваше никакво празнично и излетно настроение. Вероятно не беше си отспала. Тъмнолилавият цвят на робата й хармонираше крайно своеобразно с тъмночервените й тежки коси и караше кожата на лицето й да изглежда още по-бяла и по-матова, синкавите сенки в ъглите на приближените кестеняви очи бяха сега по-дълбоки и по-тъмни. Тя подложи студено на свекървата челото си за целувка, подаде с доста иронично изражение ръка на господин Перманедер и отвърна само с недружелюбна усмивка, когато госпожа Грюнлих, като я видя, плесна с ръце и извика на висок глас:
—О, господи, Герда, колко хубава си пак!...
Герда изпитваше дълбоко нежелание към начинания като днешното, особено през лятото, и то в неделен ден. Тя, в чиито стаи завесите на прозорците обикновено бяха спусната и там цареше полумрак, тя, която излизаше рядко, се плашеше от слънцето, от праха, от празнично облечените еснафи, от миризмата на кафе, бира, тютюн... и най-силно от всичко друго на света ненавиждаше изпотяването и всеки derangement[73]. Когато уговориха излета до Швартау и „Исполинският гъсталак“, та мюнхенският гост да се запознае малко и с околностите на стария град, тя беше казала мимоходом на Томас:
— Мили приятелю, ти знаеш: такава, каквато ме е направил бог, аз се нуждая от спокойствие и делничност... Такъв човек не е създаден за освежаване и разнообразие. Ще ме освободите от това задължение, нали...
Тя нямаше да се омъжи за него, ако не беше предварително сигурна, че ще получава съгласието му в подобни случаи.
— Да, мили боже, естествено ти си права, Герда. Хората обикновено си въобразяват, че се развличат в подобни случаи. Но въпреки това вземат участие, защото не желаят да изглеждат чудаци пред другите и на самите себе си. Тази суетност се крие у всекиго; у тебе не ли?... Инак лесно изпадаме в привидна самота и злочестие и позагубваме уважението на околните. И още нещо, мила Герда. Ние всички имаме причина да ухажаваме малко господин Перманедер. Не се съмнявам, че ти разбираш какво е положението. Заражда се нещо и би било жалко, просто жалко, ако не излезе нищо...
— Мили приятелю, не виждам доколко моето присъствие... Но все едно. Щом ти го желаеш, ще дойда. Ще се примирим с това удоволствие.
— Ще ти бъда искрено признателен.
Излязоха на улицата. Действително слънцето вече проникваше през утринната мъглица, камбаните на „Света Богородица“ биеха празнично и птиче чуруликане изпълваше простора. Кочияшът свали шапка, консулшата му кимна с оная патриархална благосклонност, която понякога смущаваше малко Томас, и каза:
— Добро утро, драги! Хайде, качвайте се, мили! Сега е точно време за утринна молитва; но днес сърцата ни ще славят бога на открито сред природата, нали, господин Перманедер?
— Дадено, госпожо консулша.
Качиха се един след друг по двете тенекиени стъпала през тясната задна вратичка в колата, която можеше да побере десет души, и се наместиха на възглавниците с бели и сини ивици; без съмнение тези цветове бяха подбрани в чест на господин Перманедер. После ръчката на врати щракна и се затвори, господин Лонгует цъкна с език, извика: „Дий!“, мускулестите кафяви коне потеглиха и колата се понесе надолу по „Менгщрасе“, покрай Трава, край Холстенската порта и после сви надясно по шосето за Швартау.
73
(фр.) Безпокойство, безпорядък.