Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
(ключиците)
ключиците, а сплесканото с нечистотии лице се е изкривило до такава степен, че в него вече не е останало нищо човешко — и нищичко от Пол. Това е лудостта без грим и без маска. Скот има време да си помисли: „Ще ми откъсне главата като на пиле.“ Устата на гадината зейва като кратер, червените очи проблясват под безмилостната светлина на крушките и в тях Скот съзира само едно — смърт. Бум-дяволът отмята главата си — толкова рязко, че едва не удря тила си в железния стълб, — и се стрелва напред.
Ала десетгодишният малчуган отново е забравил за баща си. Ръката на Андрю Ландън се появява от мрака, сграбчва за косата създанието с облика на Пол и дръпва назад главата му. Появява се и другата му ръка — палецът обхваща приклада, показалецът лежи на спусъка. Дулото на пушката е опряно под брадичката на прикованата твар.
— Тате, не! — крещи Скот.
Спарки Ландън не му обръща внимание, сега няма време за Скот. Въпреки че стиска в юмрука си цял кичур от косата на съществото, то се отскубва от хватката му. Отново надава дрезгавия си вой, звучащ като една дума.
Като „тате“.
— Кажи „здрасти“ на ада, изчадие на лошата кръв! — извиква Спарки и натиска спусъка. В тясното мазе звукът от изстрела е оглушителен. Два часа след това Скот ще усеща бучене в ушите си. Рошавата коса на създанието се развява, сякаш от внезапен порив на вятъра, алена кръв обагря железния стълб. Краката на гадината потреперват и застиват. За миг ръцете му силно стиснат шията на Скот, тупват с дланите нагоре в мръсотията. Андрю Ландън прегръща живия си син и му помага да стане.
— Добре ли си, Скут? Можеш ли да дишаш?
— Добре съм, тате. Трябваше ли да стреляш?
— Ти полудя ли?
Скот още не може да възприеме случилото се, макар и да знае, че бе доста вероятно да се стигне дотук. Иска му се да изгуби съзнание. Донякъде му се иска и той да умре.
Татко му го разтърсва за раменете:
— Щеше да те убие, загряваш ли?
— Д-д-да.
— Бъди сигурен, че щеше! Божичко, Скоти, той изтръгна собствената си коса, само и само да се докопа до теб. Да се докопа до проклетото ти гърло!
Десетгодишният малчуган знае, че е вярно, но знае и нещо друго.
— Виж го, тате — виж го сега!
Още секунда-две остава в прегръдките на баща си — виси като парцалена кукла или марионетка с отрязани конци, после Спарки го пуска и Скот знае, че с баща му виждат едно и също. Мъртво момче. Невинно момче, оковано в мазето от откачения си баща и по-малкия си брат, които го мориха от глад, докато не се превърна в скелет с осеяна с язви кожа; момче, което се бореше тъй яростно за свободата си, че изкриви металния стълб и отмести масата с печатарската преса отгоре й, за които бе приковано. Момче, което живя като пленник в продължение на три кошмарни седмици, преди собственият му баща да му пръсне черепа с любимата си ловна пушка.
— Виждам го — изрича бащата и единственото, което е по-мрачно от гласа му, е лицето му.
— Защо не изглежда както преди, тате? Защо?…
— Защото лошата кръв вече си е отишла, тъпако — казва Спарки Ландън и дори потресеното до дъното на душата си десетгодишно дете разбира иронията на ситуацията: сега, когато Пол лежи мъртъв и прикован за железния стълб с пръснат мозък, бащата едва ли не за пръв път говори и се държи като нормален човек. — И ако някой го види, ще ме изпратят, или в щатския затвор в Уайнсбърг, или в онази идиотска лудница в Ридвил. Ако не ме линчуват. Трябва да го погребем, въпреки че изобщо няма да е лесно, понеже замръзналата земя е твърда като камък.
В този миг Скот заявява:
— Аз ще го отведа, тате.
— Как така ще го отведеш? Нали не можа, когато беше жив?
Малчуганът не знае как да обясни, че е все едно да отиде там с дрехите си, както е правил досега. Наковалнята, банковият сейф, концертният роял… непосилното бреме вече не е част от съществото, приковано към стоманения стълб и масата; сега то тежи не повече от зелената шума на царевичен кочан.
— Вече мога.