Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Старият прататко Мантис насън чул сина си да го вика. Взел лъка си и хукнал толкова бързо нататък, че дори малкото стрели, които носел, засвистели като вятъра в храстите. Започнала битка и макар че песоглавците били много, успял да им отнеме окото на сина си, но самият той бил лошо ранен. Пъхнал го в кожения мях и избягал.
Занесъл окото на едно място, където от земята бликала вода и растели тръстики, сложил го във водата и му наредил да порасне отново. Много дни наред отивал там и въпреки че нищо не се променяло, не преставал да ходи. И ето че един ден дочул плискане и видял, че детето му пак е цяло и плува във водата. — !Ксабу се усмихна, наслаждавайки се на щастливия момент, след което отново стана сериозен. — Това била първата битка във войната между песоглавците и народа на Мантис. Това била ужасна и дълга война с много жертви и от двете страни, преди да свърши.
— Все пак не мога да разбера. Ако това е историята, защо очакваш песоглавците да ти помогнат? Те са ужасни.
— Да, но са се държали така само защото ги е било страх — мислели са, че прататко Мантис иска да ги нападне. Всъщност истинското обяснение е в една много стара история на семейството на баща ми. Но се боя, че много приказвам — погледна я под вежди той, както й се стори, с известна самоирония.
— Не, моля те — настоя тя. Предпочиташе всичко друго, само и само да не мисли за собствените си неудачи, докато мрачният сив град се нижеше зад стъклата. — Разказвай.
— Случило се много отдавна — толкова отдавна, че сигурно ще го сметнеш за измислица — погледна я с престорена сериозност той. — Казвали са ми, че това се случило с бабата на бабата на баба ми.
Във всеки случай една жена от моето семейство, която се казвала Н!ука, се разделила със своите хора. Било по време на голяма суша и всички трябвало да се пръснат в различни посоки, за да търсят и най-отдалеченото кладенче. Тя и мъжът й тръгнали заедно — той носел последната им вода в черупка от щраусово яйце, а тя носела малкото си дете на ръце.
Вървели дълго, ала не намерили вода нито в първата, нито във втората дупка. Продължили нататък, но трябвало да спрат, защото се мръкнало. Не само жадни, а и гладни — защото по време на суша трудно се среща дивеч, — те легнали да спят. Н!ука гушнала детето си и му запяла, за да забрави болките в стомахчето си.
Събудила се. Лунният резен, който подсказвал на мъжете от ранната раса да направят първия лък, бил високо над главата й, но светлината му била слаба. Мъжът й се бил надигнал до нея с разширени от страх очи. От мрака зад последните тлеещи въглени в огъня се обадил глас. Не виждали нищо освен две очи, които проблясвали като студени, далечни звезди.
— Виждам, че сте трима — двама големи и един малък — обадил се гласът. — Дайте ми малкия, защото съм гладна, и ще оставя другите двама да си вървят.
Н!ука притиснала детето към себе си.
— Коя си ти? — извикала тя. — Кой е там?
Но гласът само повторил онова, което казал и преди.
— Няма да го направим — викнал мъжът й. — И ако посмееш да се приближиш до огъня, ще ти изпратя отровна стрела, кръвта ти ще се вкисне във вените ти и ще умреш.
— Не съм толкова глупава да се приближавам до огъня ви — отвърнал гласът. — Но аз съм търпелива. Вие сте далеч от племето си, а все ще ви се доспи…
Очите угаснали. Н!ука и мъжът й били много уплашени.
— Знам кой е това — рекла Н!ука. — Това е Хиената, най-проклетата от старите. Ще ни преследва, докато заспим, и после ще ни убие и ще нагълта детето ни.
— Тогава ще се сражавам с нея сега, преди умората и жаждата да са отнели всичките ми сили — казал съпругът й. — Но това може и да е последният ми ден, защото Хиената е умна, а челюстите й са силни. Ще отида да се бия с нея, а ти трябва да избягаш с детето ни.
Н!ука се опитала да го разубеди, ала той не отстъпил. Изпял песен на Зорницата, най-великият от всички ловци, и потънал в мрака. Докато тичала с детето, Н!ука ридаела. Чула кашлящ лай — буху, буху, буху! — издаде брадичка !Ксабу, за да имитира звука — и в този момент мъжът й извикал. Повече не чула нищо. Тичала много дълго и увещавала детето си да мълчи. След малко чула глас зад гърба си: