Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
— Да, върнали сте се от света на мъртвите! — заяви Сот.
На Бен му се искаше да ги изрита до следващата седмица.
— Моля ви, бъдете така добри и ме оставете на мира! — заповяда той.
Те се бяха вкопчили в панталоните му и целуваха краката му. Опита се да се освободи, но гномите не го пускаха.
— Пуснете ме вече! — извика той.
Те паднаха назад, като още пълзяха по пода и премрежените им погледи надничаха към него очаквателно.
— Ваше светло величество — прошепна Филип.
— Ваше могъщо… — започна Сот. Бен ги прекъсна.
— Парснип, Бунинън — вземете тези две кални отрепки и ги заведете в банята, и не ги пускайте оттам, докато дойдат на себе си — коболдите извлякоха гони гномите от фоайето, докато те продължаваха да се търкалят. Бен въздъхна и внезапно усети умора.
— Куестър, искам двамата с Абърнати още веднъж да прегледате дворцовите хроники. Вижте дали има нещо — каквото и да е — което се отнася до някаква връзка между Ландовър, неговите крале и магията — той поклати тъжно глава. — Зная че ги преглеждахме преди и не открихме нищо, но… е, може нещо да сме-пропуснали… — и той продължи да върви.
Куестър храбро кимна.
— Да, ваше величество, може да сме пропуснали. Нищо не ни пречи да погледнем отново.
Той се изгуби из коридора, сподирен от Абърнати. Абърнати се колебаеше.
Щом тръгнаха, Бен остана сам с Уилоу, нежно хвана силфидата за ръка и я поведе по стълбите на кулата до Панорамата. Искаше да разгледа долината още веднаж и искаше — направо прехапа устни при тази мисъл — искаше да бъде с момичето. Откак се бе възстановила след преображението си, не бяха разговаряли по-задълго, но бяха заедно през повечето време. По-леко му ставаше с нея. Това му вдъхваше увереност, която не разбираше съвсем. Вдъхваше му сила.
Опита се да й го каже, докато седяха заедно на платформата на Панорамата.
— Уилоу, искам да знаеш едно. Нямам представа как ще се развият нещата, но както и да се развият, за мен бе голямо щастие, че съм те имал до себе си.
Тя не отвърна, само стисна силно ръката му. Двамата се хванаха за парапета и стените на замъка се изгубиха сред сивото облачно небе.
Пътуваха през целия следобед.
Бен спа дълбоко тази нощ и се събуди едва но обяд. Куестър го посрещна на стълбището. Магьосникът имаше изтощен вид.
— Нищо не казвай — усмихна се Бен със съчувствие. — Досещам се.
— Няма за какво да се досещате, ваше величество — отвърна Куестър. — Цяла нощ сме работили с Абърнати и за съжаление нищо не открихме.
Бен прегърна през рамо суховатия мъж.
— Няма за какво да се извиняваш — нали сте се опитали. Идете да поспите. Ще ви чакам за вечеря.
Той хапна плодове и сирене, пийна вино в кухнята, докато Парснип мълчаливо го наблюдаваше, след което отиде сам в параклиса на Паладин. Остана известно време тук, коленичил сред сенките, като се питаше какво ли бе станало с героя и защо ли не се връщаше. Бен се опитваше да извлече поне малко познание и сила от бойната броня, която се намираше на пиедестала пред него. Пред очите му се нижеха мечти и пожелания като бледи образи в лъхащия на плесен въздух и той се остави да вдъхне сладостта на живота, който бе познал. Старият свят и новият — спомни си всички хубави неща и се изпълни със спокойствие.
Върна се в Сребърния дворец в късните следобедни часове. Безмълвно обходи залите и коридорите, като галеше камъка и долавяше топлината на тялото му. Магията, която му даваше живот, продължаваше да гори някъде дълбоко в него, ала все по-слабо. Разрухата бе започнала да прониква по-надълбоко; обезцветяването бе проникнало по-навътре в дворцовите стени. Дворецът бързо западаше. Спомни си обещанието, което си беше дал — че един ден ще намери начин да му помогне. А ето че се питаше дали някога ще успее да направи това.
Тази вечер той събра приятелите си на вечеря — Уилоу, Куестър, Абърнати, Буниън, Парснип, Филии и Сот. Нямаше много храна. Дворцовият зимник бе почти празен, а магията не даваше достатъчно продукти. Всички се преструваха, че яденето им харесва. Разговорът не бе особено оживен. Никой не се оплакваше, никой не спореше. Всички се стремяха да избягват всякакво споменаване на онова, което им предстоеше.
Когато вечерята бе почти приключила, Бен се изправи. Беше му трудно да говори:
— Надявам се да ме извините, но трябва да поспя поне няколко часа преди да… — той замълча. — Мисля да тръгна към полунощ. Не искам никой да идва с мен. Така ще е по-добре. Благодаря ви за това, че ме подкрепяхте през цялото време. Не бих могъл и да мечтая за по-добри приятели. Само ако можех да…
— Ваше величество — ласкаво го прекъсна Куестър. Той се изправи на крака, скръстил ръце под сивата си роба. — Не казвайте, моля ви, нищо повече. Ние вече сме решили да дойдем. Едни истински приятели не могат да постъпят но друг начин. А сега, защо не си легнете?