Магическо кралство за продан. Продадено

Той отново се притисна до нея.

— Ала той е призрак, Уилоу! Няма плът и сила! Той е само сянка, а една сянка не може никого да уплаши задълго! Аз нямам нужда от призрака, а от истинския Паладин! А дори и не зная дали истинският Паладин съществува!

Той говореше в изстъпление, но след като млъкна, изведнаж съзря зелените й очи, които спокойното гледаха.

— Щом е идвал и по-рано, Бен, ще дойде отново — тя замълча. — Помниш ли, когато ти казах, че ти си очакваният мъж, предречен от предзнаменованието, втъкано в брачното ложе на моите родители? Ти тогава не ми повярва, но се убеди, че е така. Казах ти и още нещо, Бен. Казах ти, че усещам колко си различен; казах ти, че вярвам, че ти си предопределен да бъдеш крал на Ландовър. И продължавам да вярвам в това. Убедена съм, че Паладин отново ще дойде и ще ти се притече на помощ.

Той дълго и безмълвно остана загледан в нея. После леко докосна устните й.

— Струва ми се, че има само един начин да се разбере дали е така.

Той й се усмихна окуражително и хвана ръцете й в своите.

Двамата се отправиха заедно към вратата.

Зората крадливо се промъкваше над престолнината. Първите леки сребристи отблясъци започваха да просветляват небето на изток над върхарите на дърветата. Бен и членовете на малката му дружина бяха пристигнали няколко часа по-рано и се бяха скупчили на подиума. Другите пристигаха през цялата нощ. Там беше Речният господар, застанал в началото на гората и заобиколен с десетки хора от своето племе, които наподобяваха бледи призраци на фона на мъглата и нощта. Лордовете на Зеленоречието бяха също там — облечени в бойни доспехи, с проблясващи оръжия. Бойните коне пристъпваха от крак на крак и рицарите стояха близо един до друг като железни статуи. Вълшебни същества и хора се гледаха едни други отвъд редиците места за коленичене с бели кадифени възглавнички. В полуздрача очите им святкаха бдително.

Бен тихо седеше на трона в центъра на подиума — Уилоу бе от едната му страна, а Куестър и Абърнати — от другата. Коболдите се бяха свили точно пред него. Филип и Сот не се виждаха никъде. Гони гномите отново бяха изчезнали.

Сигурно са се заровили поне на пет-шест метра под земята, мислеше си Бен, леко заинтригуван.

— Абърнати — рязко се обърна Бен, за да потърси кралския писар.

Кучето подскочи като чу гласа му, но бързо се овладя и сковано се поклони.

— Да, ваше величество?

— Иди при Календбор и лордовете на Зеленоречието, после при Речния господар. Кажи им да дойдат при мен на подиума.

— Да, ваше величество.

Той тръгна веднага. Абърнати нито веднаж не се бе скарал с Куестър, откакто напуснаха двореца. И двамата се държаха най-благопристойно — седяха като на тръни. Това още повече притесни Бен, отколкото ако се бяха държали нормално.

— Ваше величество — прошепна Куестър като се наведе близо до него — Почти зазорява, а вие не носите нито броня, нито сте взели оръжие. Позволете ми да ви дам всичко необходимо.