През дебрите на Балкана

По израза на лицето му разбрах, че той повече вярва на измислиците на дребосъка, отколкото на искреното ми признание.

— А що се отнася до моята ученост — продължих аз, — тя изобщо не е толкова голяма. Знаел съм всичко от слънцето до най-малкото зрънце в пясъка? Е, добре, за песъчинките знам толкова, колкото и всеки друг, но за слънцето не ми е известно нищо повече от това, че Земята се върти около него, на какво разстояние е от него, какъв обем, евентуално тегло, диаметър и…

— Машаллах! Машаллах! — извика силно човекът, като страхливо ме погледна и отдръпна коня си встрани.

— Защо викаш? — попитах го аз.

— Ти знаеш всичко това, което изброи?

— Да.

— На какво разстояние е слънцето от нас?

— На около двайсет милиона мили.

— И ние се въртим около него?

— Разбира се!

— И колко е голямо и дебело, също ли знаеш?

— Да.

— И дори колко тежи?

— Приблизително. Но не е по-малко от един милион центнера. Той отново направи изплашена физиономия и спря коня си.

— Господарю — каза той, — бил съм веднъж в Истамбул и говорих там с един учен дервиш, който се е срещал с много учени мъже от други страни. Той ми се закле в Пророка и брадата му, че слънцето и звездите не са толкова малки, колкото изглеждат, а са много, много по-големи от Земята. Изглеждали толкова малки, защото са безкрайно далеч от нас. Бях направо изплашен от това, което чух. Но ти знаеш дори колко големи са разстоянията и още много други неща! А можеш ли да ми кажеш нещо за Луната?

— Разбира се!

— Тя на какво разстояние е от нас?

— На осемдесет и шест хиляди турски агача.

— О, Аллах, валлах, фаллах! Ефенди, страх ме е от теб!

Той ме гледаше направо като вкаменен. Тогава се приближи Халеф, спря до нас и каза:

— О, моят сихди знае много повече. Той знае дори, че има звезди, които ние не виждаме, и че някои звезди, които виждаме всяка нощ, изобщо не съществуват. Той самият ми го е казвал и ми го е обяснявал. Но отново забравих всичко, защото главата ми е прекалено малка за толкова много слънца и звезди.

— Наистина ли? — извика турчинът.

— Да. Попитай го сам!

Човекът пусна поводите на коня върху коленете си, вдигна ръце пред лицето си и разпери пръсти срещу мен. Така правят в средиземноморските държави, щом искат да се предпазят от нечий зъл поглед или магия.

— Не! — извика той. — Няма да го питам, нищо не искам да знам. Нищо повече не искам да научавам. Аллах да пази главата ми от такива неща и толкова числа. Ще се пръсне като старо оръдие, в което са натъпкали прекалено много барут. По-добре да продължим пътя си!

Той отново хвана юздите, подкара коня си и измърмори:

— И наричаш хаджията лъжец? Та той много малко ми е казал за теб!