Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Става почти невъзможно да се намери желязна руда — безразлично каза той, после добави с внезапно оживление: — А сега ще стане напълно невъзможно да се намери мед.

Усмивката му беше наистина широка. Тя се питаше колко време може да издържи човек да работи срещу самия себе си, да работи, когато най-дълбокото му желание не е да успее, а да се провали. Разбра и връзката в мислите му, когато той каза:

— Никога не съм ти казвал, но се срещнах с Рагнар Данешолд.

— Той ми каза.

— Какво? Къде си го… — той спря. — Разбира се — напрегнато и тихо каза той. — Трябва да е един от тях. Трябва да си го срещала.

— Дагни, какви са тези хора, които… Не. Не ми отговаряй — и след миг добави: — Значи съм се срещнал с един от техните агенти.

— Двама.

Отговорът му беше един миг пълна тишина.

— Разбира се — замаяно каза той. — Знаех го… просто не исках да го призная пред себе си… Той е бил техният посредник, нали?

— Един от първите и най-добрите.

Той се разсмя с горчивина и копнеж.

— Онази нощ, когато прибраха Кен Данагър… Мислех, че не са изпратили никого след мен…

Усилието, с което накара лицето си да застине, беше почти като бавното и трудно завъртане на ключ, с който се заключва окъпана в слънце стая, която не може да си позволи да разгледа. След малко каза безстрастно:

— Дагни, новите релси, които обсъждахме миналия месец… не мисля, че ще успея да ги доставя. Не са отменили наредбите върху производството ми, все още контролират продажбите и разполагат с метала, както им хрумне. Но счетоводството е в такъв хаос, че пускам на черния пазар по няколко хиляди тона всяка седмица. Мисля, че го знаят. Преструват се, че не е така. Не искат да ми се противопоставят точно сега. Но аз изпращам всеки тон, който мога да открадна, на неколцина спешни клиенти. Дагни, бях в Минесота миналия месец. Видях какво става там. Страната ще умре от глад, и то не догодина, а още тази зима, освен ако някои от нас не действат, и то бързо. Няма никакви хранителни запаси. Небраска я няма, Оклахома е в руини, Северна Дакота е изоставена, Канзас едва се крепи — тази зима няма да има никакво жито, нито за Ню Йорк, нито за който и да е град на Изток. Минесота е последната ни житница. Имаха две последователни лоши години, но тази есен имаха богата реколта и трябва да могат да я приберат. Случайно да си поглеждала какво е състоянието на индустрията с фермерското оборудване? Нито един от тях не е достатъчно голям, за да поддържа екип от ефикасни гангстери във Вашингтон или да плаща проценти на връзкарите. Така че не получават много суровини. Две трети от тях затвориха, а останалите са на ръба да го направят. А фермите загиват из цялата страна — заради липса на инструменти. Трябва да видиш фермерите в Минесота. Прекарват повече време в поправяне на стари трактори, отколкото в това да орат полетата си. Не знам как са успели да оцелеят до миналата пролет. Но са го направили. Направили са го — лицето му се напрегна, сякаш съзерцаваше нещо отдавна забравено: истински хора — и тя разбра какъв мотив все още го държи на работа. — Дагни, трябваше да получат инструменти за реколтата. Продавам целия метал, който мога да открадна от собствения си завод, на производители на земеделски машини. На кредит. Те изпращат машините в Минесота веднага, щом ги произведат. Продават ги по същия начин — незаконно и на кредит. Но те ще получат парите си тази есен, както и аз. По дяволите благотворителността! Помагаме на производители — и то на какви корави производители — а не на въшливи, шляещи се консуматори. Даваме заеми, не милостиня. Подкрепяме способностите, не нуждата. Проклет да съм, ако остана настрана и позволя тези хора да загинат, а връзкарите да забогатяват!