Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Цялата сутрин тролът беше много мълчалив. Саймън беше сигурен, че причината е неговата незаинтересованост към знанията на Бинабик за гората. Докато се спускаха по един дълъг полегат склон, а слънцето се издигаше по утринния си път из небето, той изпита необходимост да каже нещо.
— Бинабик, искаш ли да ми разкажеш за Книгата на гората?
Спътникът му се усмихна, но някак вяло.
— Разбира се, приятелю Саймън, но се страхувам, че съм те навел на погрешни мисли. Виждаш ли, когато говоря за земята като за книга, не ти предлагам да я четеш, за да постигнеш духовна извисеност, както чрез някакъв религиозен том — въпреки че и това е възможно, като съзерцаваш природата около себе си. Не, аз говоря за нея повече като за лечебна книга, нещо, което човек изучава, за да бъде здрав.
„Това наистина е интересно — помисли си Саймън. — Колко му е лесно на този дребен приятел да ме склони. И то видимо без да се опитва“.
И каза:
— Здраве? Лечебна книга?
Внезапно лицето на Бинабик стана сериозно.
— Въпрос на живот и смърт, Саймън. Сега не си си вкъщи. Не си и в моя дом, въпреки че несъмнено като гост тук аз се чувствам по-добре. Дори и ситите, чиито очи са виждали безброй слънчеви изгреви, дори и те не твърдят, че Алдхеорте е техен. — Бинабик спря, сложи ръката си върху китката на Саймън и я стисна. — Това място, където сме, тази величествена гора, е най-древното място на света. Тъкмо заради това я наричат, както го казвате вие, Алдхеорте: тя винаги е била древното сърце на Остън Ард. Дори и по-младите дървета тук — той размаха тояжката си — са преживели много градушки, ветрове и пожари преди вашият велик крал Джон да е поел първата си глътка въздух на остров Уоринстен.
Саймън се огледа и примигна.
— Други — продължи Бинабик, — тук има и други, които аз съм виждал, чиито корени растат направо в самата твърд на Вечността; те са по-стари от всички човешки и ситски кралства, които са идвали на власт, а после са потъвали в забрава.
Бинабик пак стисна китката му и Саймън, загледан надолу по склона към огромния амфитеатър от дървета, внезапно се почувства малък: безкрайно малък, като насекомо, пълзящо по стръмния склон на планина, чиито върхове се губят в облаците.
— Защо… защо ми казваш тези неща? — попита най-накрая той; бореше се за глътка въздух и се мъчеше да спре нещо, което му приличаше на сълзи.
— Защото — каза Бинабик, като се протегна и го потупа по ръката, — защото не бива да си мислиш, че гората, дивият свят, е подобен на алеите в замъка и Ерчестър. Трябва да наблюдаваш и да мислиш — да мислиш.
Миг по-късно тролът отново тръгна напред и Саймън се запрепъва след него. Какво беше предизвикало всичко това? Сега скупчените дървета изглеждаха враждебно шепнещо множество. Почувства се така, сякаш му бяха ударили шамар.
— Чакай! — извика той. — Да мисля за какво? — Ала Бинабик не забави хода си, нито се обърна.
— Хайде — извика през рамо той. Гласът му беше спокоен; но повелителен. — Не бива да губим време. Ако имаме късмет, ще стигнем до Чука преди мръкване. — После подсвирна на Куантака и добави: — Моля те, Саймън.
И това бяха последните му думи тази сутрин.
— Ето там! — най-накрая наруши мълчанието си Бинабик. Двамата стояха на върха на един хълм, наметнат със зеленото одеяло на дървесните корони. — Чука.
Още две горички се виждаха под тях като стъпала на стълба, а отвъд всичко това — развълнуван океан от трева, простиращ се до хълмовете, огрени от следобедното слънце.
— Това е Велдхелм, или поне подножието му. — Тролът посочи с тояжката си в далечината. Сенчестите, очертани на небосклона хълмове, струпани като гърбове на заспали животни, изглеждаха само на хвърлей камък отвъд ширналата се трева.
— Колко далече са… хълмовете? — попита Саймън. — И как сме се изкачили толкова високо? Не си спомням да сме се катерили.
— Наистина не сме се катерили, Саймън. Чука е дълбоко място, потънало в ниското, сякаш някой го е натиснал. Ако погледнеш назад — той махна с ръка, — ще видиш, че сега сме малко по-ниско от долината на Ерчестър. И нека отговоря на втория ти въпрос — хълмовете са доста далече, но зрението те мами, че са по-близо, отколкото са. Всъщност по-добре да тръгваме, ако искаме да стигнем, докато слънцето още грее.
И тролът бързо тръгна надолу.
— Саймън — подхвърли той и когато се обърна, момчето забеляза, че част от напрежението, което изопваше лицето му, се е стопила. — Трябва да ти кажа, че макар тези хълмове да са като палета в сравнение с моя Минтахок, все пак да съм отново до високи места за мен е… като вино.