Безсънна (Търсачът в дълбините)
- Автор: Анджелини Джозефина
- Серия: Starcrossed #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Intense
- ISBN: 978-954-783-211-4
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безсънна (Търсачът в дълбините)». Краткое содержание книги:
Като единствената Потомка, която може да се спуска в Подземния свят, Хелън Хамилтън е натоварена с почти невъзможна задача. Нощем тя се лута в царството на Хадес, опитвайки се да спре безкрайния цикъл на отмъщение, чието проклятие тегне над семейството й. Денем се мъчи да превъзмогне изтощението, което бързо подкопава разсъдъка й. Без Лукас до себе си, Хелън не е сигурна, че има сили да продължи.
Точно когато е на ръба на срива, на помощ й се притичва загадъчен нов Потомък. Забавен и смел, Орион я защитава от опасностите на Подземния свят. Но времето изтича — безмилостен враг плете заговори срещу тях, а призивът на Фуриите за кръв става по-силен.
Когато светът на древна Гърция се сблъсква с този на простосмъртните, спокойният и защитен живот на Хелън на остров Нантъкет потъва в хаос. Но най-трудно от всичко е да забрави Лукас Делос
— Ела тук — каза той, като взе ръката й и я дръпна надолу до себе си.
— Знаеш ли коя е най-лошата част?
— Коя?
— В момента, един вид, изобщо не ми пука за това — каза тя: от ъгълчетата на очите й се процеждаха тънки струйки сълзи. — Не ми пука, че си Повелител на сенките, и че отново имаш тайни.
— Опитах се да ти кажа в коридора днес, наистина се опитах. Просто не можах. Предполагам, че самият аз не можех да се изправя срещу това, а ако ти кажех, това щеше да го превърне в реалност.
— Но мен не ме интересува какъв си! — каза тя, едва успявайки да не повишава тон. — Не ме е грижа, че си Повелител на сенките или че си ми братовчед. Не ми пука дори за това, че от мен се очаква да сляза в Подземния свят и да спася Потомците след десетина минути. Лукас, точно в този миг може и целият свят да гори, но единственото, за което мисля, е колко съм щастлива да бъда насаме с теб. Колко отвратително е това?
Лукас стисна очи и въздъхна тежко.
— Какво ще правим?
— Не знам — промърмори тя объркано, когато посегнаха и се прегърнаха. — Нищо не помага.
— Трябва да продължиш, Хелън — каза той отчаяно.
— Знам това! — изплака тя, като отпусна брадичка на рамото му. Колкото повече мислеше, че трябва да го пусне, толкова по-здраво го стискаше. — Но не мога.
— Забрави за мен — настоя той. — Това е единственият начин някой от двама ни да преживее това.
— Как се предполага да те забравя? — попита Хелън, засмивайки се немощно на подобно глупаво предложение. — Ти си твърде голяма част от мен. За да забравя теб, трябва да забравя коя съм аз.
Докато прегръщаше така Лукас, тя зърна отражението на двамата в огледалото на тоалетката срещу леглото си. То я стресна. Точно докато изричаше думата „забравя“ тя се взираше в думата „ПОМНИ“.
Напълно беше забравила, че въобще има тоалетка.
Не беше поглеждала към нея, нито дори се беше сещала, че тоалетката е в стаята й, вече повече от месец. Върху огледалото с отровно зелена очна линия бяха написани думите „РЕКАТА, КОЯТО НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ“ и „ВИДЯХ Я ОТНОВО“. Странно. Двамата с Орион търсеха река, нали?
— Чакай — каза Хелън, като се дръпна назад и погледна Лукас. — Има ли в Подземния свят река, която те кара да забравиш всичко?
— Лета — отговори Лукас веднага. — Душите на мъртвите Потомци пият от река Лета, за да забравят предишните си животи, преди да се преродят.
— Фуриите определят себе си като „неможещи никога да простят и никога да забравят“, нали? Но какво, ако бъдат принудени да забравят всичко, дори кои са?
— Ще забравят всички кръвни дългове. Потомците ще бъдат свободни — каза Лукас, толкова тихо, че прозвуча като въздишка.
Миг по-късно и двамата се оглеждаха объркано из стаята. Цялата нишка на мисълта на Хелън се беше прекъснала и се разпадаше.
— Я повтори името на реката? — помоли тя със смутена усмивка. — Става въпрос за начина, по който се ориентирам там долу. Трябва да посоча наистина точното място, иначе никога няма да стигна там.
— Аа… Знам го… — Лукас се поколеба за миг, присмивайки се на себе си, че е толкова разсеян. — Лета! Трябва да стигнеш до река Лета!
— Лета! Точно така. Добре… сега. Какво да правя, щом стигна дотам?
— Не знам — каза той; в гласа му се промъкна нотка на страх. — Виждаш ли какво става?
— Да — каза Хелън, като сви юмруци и се опита да не се отклонява от въпроса. — Щом започна да мисля за тази река, тя не ми позволява да помня нищо. Това означава, че не бива да се опитвам да мисля за нея, нали така?
— Точно така. Не мисли за нея, просто прави каквото трябва да правиш. — Лукас се обърна и затършува из нощното шкафче на Хелън, като извади стара химикалка. Надраска думите „Лета“ и „Фурии“ на ръката й над лакътя, а после седна и се взря объркано в нея. — Нямам представа защо направих това.
— Добре. Супер. Сега ще сляза — заяви Хелън рязко: вече започваше да се смущава и реши, че трябва да действа, преди да е имала шанс да мисли за това твърде много. — А в случай че забравя всичко, включително и да се върна, искам да знаеш, че още те обичам.
— Аз също още те обичам. — Лека усмивка разтегли устните му. — Закъсняваш ли за нещо?
— Мисля, че да. По-добре да вървя.
Хелън се отпусна назад, вдигайки поглед към Лукас, който спокойно се усмихваше надолу към нея. Тук нямаше от какво да се бои, но Хелън изпита странно усещане, че би трябвало да се страхува.