Вратата на Абадон

Тук бяха събрани най-тежко пострадалите: мъже и жени, поясни, земляни и марсианци. Плешив мъж с жълтеникава кожа се бореше да си поеме дъх; жена, толкова млада, че Бика би я сметнал по-скоро за дете, лежеше почти гола в леглото с обгоряла кожа и невиждащ поглед; мъж с набито тяло и старозаветна брада, която се сливаше с окосменото му тяло, стенеше и се въртеше неспокойно, дълбоко упоен. Всички бяха облечени с еднократни хартиени болнични нощници и нямаше как да се разбере кой към коя страна принадлежи. Те бяха хора, намираха се на неговия кораб и следователно бяха неговите хора.

Корин стоеше в дъното на коридора пред една затворена врата, с пистолет на колана. Тя му отдаде чест с жест колкото сериозен, толкова и подигравателен.

— Добре дошъл, шефе — рече. — Поздравления.

— Благодаря — отвърна Бика.

— За затворниците ли дойде?

— Ами да — кимна Бика. Не беше тръгнал с конкретна цел, но след като е тук — значи е тук. Арестантското отделение бе по-малко, но като се изключеше поста на вратата, по нищо не можеше да се определи, че пациентите са различни. „Затворници“ бе силна дума. Никой от тях не беше с официална мярка за задържане. Имаше пострадали високопоставени служители от Земята и Марс. Хора, които биха могли да им бъдат полезни — сега или по-късно. Леглата вътре бяха пълни.

— Как се чувстваш? — попита Сам.

— Май взех да привиквам.

— Да, мислех си, че може би…

Откъм леглата долетя слаб, немощен глас:

— Сам?

Тя завъртя рязко глава и се приближи към жената, която я бе повикала.

— Наоми? О, миличката ми. Какво е станало с теб?

— Посбих се — отвърна заместник-капитанът на „Росинант“ с подпухнали устни. — Но я сритах здравата.

— Познаваш ли Нагата? — попита Бика.

— От добрите стари времена — отвърна Сам и хвана ръката ѝ. — Деляхме една стая цели шест дни, когато тя се скара с Джим Холдън.

— Къде… — поде Наоми. — Къде е моят екипаж?

— Тук са — отвърна Бика и приближи механобота до леглото. — Всички, освен Холдън.

— Добре ли са?

— Бил съм и по-добре — обади се един плешив, леко закръглен мъж, чиято кожа имаше цвят на препечен хляб. Говореше с акцент, който би могъл да произхожда от Долината Маринър на Марс или от Западен Тексас на Земята. Трудно беше да се определи с точност.

— Алекс! — зарадва се Наоми. — А къде е Еймъс?

— На следващото легло — посочи пилотът. — Откакто сме тук, все спи. Какво е станало? Задържани ли сме?

— Имаше авария — обясни Бика. — Доста хора пострадаха.

— Но не сме арестувани? — попита отново Алекс.

— Не.

— И това е добре.

Наоми Нагата видимо се отпусна. Информацията, че екипажът ѝ е оцелял, ѝ подейства добре. Бика си отбеляза мислено този факт, в случай че му потрябва по-късно.

— Жената, която ви нападна, е арестувана — съобщи той.