Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
За момент се взирах тъпо в меча, заслепен от играещата по него слънчева светлина. Обезводняването и гладът размътваха мозъка ми и не успявах да следя добре ставащото наоколо.
— Направете място! Стеванас, разчисти малко място! — Исен завъртя меча си в широки заплашителни кръгове.
— Чакайте! Първо ми свалете това нещо! — Задърпах безрезултатно маската, докато думите ми излизаха като гъргорене. Миг по-късно осъзнах, че стискам в ръка остро оръжие, и с голямо облекчение го насочих към ремъците. За нещастие, не изглеждаше възможно да държа меча достатъчно далеч, за да насоча върха му към лицето си. Опитах вместо това да срежа ремъците с ръба на острието, но те бяха така стегнати, че не можех да пъхна пръсти под тях, и така впити в плътта ми, че ако ги режех слепешката и несръчно, щях да си нанеса ужасни рани. Като видях обаче Исен да се обръща към мен и разбрах, че той се кани да ми нанесе доста по-смъртоносни наранявания, започнах да стържа най-обещаващия ремък, макар и малко колебливо. Болеше.
Благородниците бързо отвориха място в тълпата — лаеха срещу хората, както са възпитани да правят. Зрителите така или иначе горяха от желание за зрелище и охотно им съдействаха.
— Защитавайте се! — Исен пристъпи към мен, протегнал меча си напред, а нетрепващият му връх сочеше право към сърцето ми.
— Спри! — изкрещях. — Аз съм пленник! — Или по-точно: — Фи! Аххъм флеммих!
Пръстите ми бяха хлъзгави от кръв, или пот, или и двете, но ремъкът като че ли поддаваше.
— По-добре е, че не се налага да слушам лъжите ви, принц Джалан, и че не се налага да се срамите пред тези свидетели с оправдания за страхливостта си. — В очите на графа гореше лудост, която не можех да определя съвсем… може би три части убийство и две части абсолютна увереност, че всяка дума, излизала някога от устата му, е Божия истина. — Защитавайте се!
— Няма да се бия с теб! — „Мнама нга фе мвия ффеб!“ Реших да не правя никакви опити да се защитя и да разчитам на честта на графа да ме спаси, или поне на страха му да не би някой да се усъмни в неговата чест.
Първият ремък поддаде. В същия миг графът скочи.
Въпреки решението си да не реагирам открих, че отскачам назад и вдигам меча си да парирам неговия. Дали това беше истинско посегателство към живота ми, или просто хитрина, за да ме подтикне към действие, не мога да кажа, но тялото ми взе решението вместо мен и сега той ме засипа с вихрушка от удари, които определено целяха да ме изтърбушат.
Ръката ми с меча се движеше инстинктивно, следвайки моделите, вложени в нея през дългите и отвратителни часове на тренировки във фехтовалните зали по настояване на баба. Трясъкът на стомана в стомана винаги е плашещо силен, а като услужливо напомняне за болката, която те чака в случай на попадение, всеки сблъсък забива болезнени игли в дланта и китката ти, така че повече от всичко ти се иска да пуснеш проклетия меч.
През първия… е, усетих го като час, но сигурно е било по-малко от минута, темпото на атаките на Исен не ми оставяше и частица от секундата за мислене. Инстинктът и тренировките всъщност ми послужиха доста добре. Бранех се сполучливо, макар че не направих опит за контраатака. От идеята умишлено да забия меча си в плът — пък била тя и плътта на отвратително джудже като граф Исен — стомахът ми се преобръщаше. Не от някакво състрадание — просто съм си гнуслив. Не можех дори да мисля за това. Беше все едно да забия игла в собственото си око — дори не можех да се насиля да го опитам. Пък и освен това бях зает.
Сред трясъка на мечовете двамата се придвижвахме основно в една посока — аз отстъпвах, разпръсквайки тълпата. Исен напредваше с лека гримаса на задоволство, като сечеше и мушкаше. Имах чувството, че се бия с човек, застанал в дупка — неприятно усещане, което ме караше да се притеснявам за по-различни жизненоважни органи от обикновено. Излязох от пътя, като едва не се спънах в канавката, и заотстъпвах по неравната земя, а шубраците ме дърпаха за краката.
И всичко това заради честта на Шарал де Вийр? Заради прастари креватни подвизи, състояли се още преди той да я зърне… или може би дъртият пръч ѝ е бил хвърлил око от години и просто е чакал ръката ѝ да порасне достатъчно за пръстена му, или пък прекалено закрилническият ѝ баща да умре, преди да сключи сватбена сделка с новия и не толкова скрупульозен лорд Де Вийр?
Инстинктите и обучението ми служеха добре и едва когато ме застигна неподправеният ужас от всичко това, умът ми започна да се меси и да предизвиква грешки. Върхът на меча на Исен остави пареща червена драскотина на рамото ми. Болката не беше чак толкова силна, но шокът и ужасът… Отбих меча му нагоре, отскочих, врътнах се и си плюх на петите право към дърветата.