![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Долепи идеално едно към друго парченцата от клечката и чу Дол да въздиша до него. Погледна към нея и я видя да се отпуска тежко на кожената седалка и да заравя лице в малките си ръце. И отново забеляза драскотините по дланите ѝ, колко бе отслабнала.
— Извинявай, Джими… просто исках… извинявай. Не биваше да те моля. Просто ми хрумна. Аз само… само исках… — гласът ѝ се беше снижил до шепот, сякаш сама не можеше да понесе да изрече ужасната проста истина. — Тя ме накара да се почувствам като нищожество, Джими.
Доли обичаше да играе роли и никой не умееше толкова убедително като нея да надява кожата на въображаем персонаж, обаче Джими я познаваше добре и в този момент голата ѝ откровеност го разчувства дълбоко. Вивиан Дженкинс беше накарала неговата красива Доли — тя, която беше толкова умна и жизнерадостна, чийто смях му вдъхваше толкова много живот, която можеше да предложи на света толкова много — да се почувства като нищожество. Друго не му трябваше да чуе.
* * *
— Побързайте. — Вивиан Дженкинс беше престанала да крачи и го изчакваше на прага на една тухлена сграда, съвсем еднаква с двете съседни, с изключение на месинговата табелка на вратата. "Д-р М. Томалин, лекар". Тя погледна изящния часовник ог розово злато, който носеше като гривна, и слънцето огря тъмната ѝ коса, когато наклони глава да погледне надолу по улицата зад гърба му.
— Трябва да побързам, господин… — рязко си пое дъх тя, припомняйки си уговорката им. — Е, вие със сигурност трябва да побързате. И бездруго съм закъсняла.
Джими я последва вътре и се озова във вестибюла на някога великолепна къща, който в момента служеше за рецепция. Жена, чиято прошарена коса беше в типичната за времето патриотична и решителна прическа на две завити рула отстрани, вдигна поглед от бюрото със струговани крака.
— Този господин иска да види Нела Браун — съобщи ѝ Вивиан.
Вниманието на жената се насочи към Джими и тя го изгледа кратко и немигащо над очилата си. Той се усмихна, тя — не. Джими усети, че трябва да поднесе още някакво обяснение, че го очакват от него. Той пристъпи към бюрото. Изведнъж се почувства като герой от Дикенсов роман, като момче от ковачницата, което си подръпва перчема, изправено пред величието.
— Познавам Нела — поясни той, — така да се каже. Видях я в нощта, когато загинаха родителите ѝ. Аз съм фотограф. За вестниците. Идвам да ѝ се обадя, да видя как е. — Застави се да млъкне. Погледна към Вивиан с надежда тя да се намеси и да се застъпи за него, обаче тя не го стори.
Някъде тиктакаше часовник, над главите им прелетя самолет и най-накрая медицинската сестра въздъхна бавно и замислено.
— Разбирам — каза тя, все едно здравият разум не ѝ позволява да го пусне. — Фотограф. За вестниците. Как се казвате?
— Джими — отговори той и погледна към Вивиан. Тя извърна очи. — Джими Меткалф. — Можеше да излъже — и сигурно трябваше — обаче не се сети навреме. Не беше опитен двуличник. — Искам само да видя как е Нела.
Жената го измери с поглед, стиснала устни, после кимна кратко:
— Добре, господин Меткалф, последвайте ме. Но ви предупреждавам, че няма да допусна никакъв хаос в моята болница или сред моите пациенти. При първите признаци за нещо нередно изхвърчате оттук.
Джими ѝ се усмихна признателно. И малко боязливо.
Тя пъхна стола си старателно под бюрото, оправи златното кръстче, което висеше на верижка на шията ѝ, и после, без да поглежда назад, пое към стръмните стълби целеустремено и явно с очакването той да я последва. Джими го стори. Някъде по средата на стълбите си даде сметка, че Вивиан не идва с тях. Обърна се и я видя да стои до някаква врата в далечната стена и да се оправя пред огледалото.
— Няма ли да дойдете? — попита той. Постара се да шепти, но заради формата на помещението и купола на тавана въпросът му отекна силно.
Тя поклати глава.
— Трябва да свърша нещо… да се видя с някого… — Вивиан се изчерви. — Вървете, вървете! Не мога да говоря сега, вече съм закъсняла.
* * *
Джими остана около час и наблюдава как момиченцето танцува степ, после звънна звънец и Нела каза:
— Викат ни за обяд — и той реши, че е време да се cбогува.
Нела го хвана за ръка, когато поеха заедно по коридора, а щом стигнаха стълбите, вдигна очи към него: — Ще дойдеш ли да ме видиш пак?
Джими се поколеба — не беше мислил за това предварително, — но когато погледна откритото ѝ сериозно личице, го връхлетя споменът как майка му си тръгва, последван от ослепително ярката светкавица на просветлението за нещо, което бе твърде мимолетно, за да го определи конкретно, но то беше свързано с невинността на децата, с доверчивостта им, с това колко малко е нужно, за да пъхнат малката си мека ръчичка в твоята и да допуснат, че няма да ги разочароваш.