Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Чакай. Трябва да чакаме.
Далече от Сесуад'ра, и все пак някак си странно близо, нещо се раздвижи в сърцето на древната гора. На една поляна, едва докосната от снеговете, които покриваха околните дървета от много месеци, между две изправени скали се появи ездач. Конят му пристъпваше нервно.
— Излизайте! — Езикът, който говореше, беше най-старият в Остен Ард. Бронята му беше синя, жълта и сребристосива, излъскана до блясък. — Минете през Портата на ветровете!
Още ездачи започнаха да излизат между високите камъни. Долчинката се замъгли от диханието им.
Първият ездач дръпна юздите на коня си и се обърна към събраната тълпа. Вдигна меча си, вдигна го така, сякаш можеше да прониже облаците. Косата му — вързана само с лента син плат, — някога с лавандулов цвят, сега беше бяла като снега, полепнал по клоните на дърветата.
— Следвайте ме — и следвайте Индрежу, меча на моите деди — извика Джирики. — Отиваме да помогнем на приятели. За пръв път от пет века Зида'я тръгват на бой.
Всички вдигнаха оръжията си и ги размахаха към небето. После подеха странна песен, плътна като бумтящия крясък на блатна птица, дива като вълчи вой. Запяха всички и гората затрепери от силата на песента.
— Напред, родове на Зората! — Очите на Джирики пламтяха. — Напред, напред! И нека враговете ни треперят! Зида'я яздят отново!
И ги поведе — майка си Ликимея на високия й черен кон, Ийзаши Сивото копие, храбрия Чекай'со Кехлибарените кичури, дори облечения в зелено свой вуйчо Кендхараджа'аро с дългия лък — всички пришпориха конете си и напуснаха поляната с викове и песни. Врявата беше толкова силна, че сякаш и дърветата се навеждаха пред тях, а вятърът сконфузено млъкна.
11. Пътят назад
Мириамел се сгуши в наметалото си. Искаше й се да изчезне. Сякаш всички, които минаваха край нея, забавяха крачка, за да я погледнат — и слабичките врански мъже със спокойните си кафяви очи и строги безизразни лица, и пердруинските търговци в размъкнатите си одежди. Сякаш всички я наблюдаваха — късо остригано момиче в мръсно монашеско одеяние — и това я тревожеше. Защо Кадрах се бавеше толкова? Разбира се, тя трябваше да се сети и да не го пуска да отиде в кръчма сам.
Монахът най-после се появи — самодоволен, сякаш беше изпълнил някаква невероятно трудна задача.
— Долу до кея за баржите. Трябваше да се сетя. Не е най-почтеното място.
— Пил си. — Тонът й беше по-рязък, отколкото й се искаше, но беше премръзнала и раздразнена.
— Е, как да измъкна ценни сведения от кръчмар, ако не поръчам нещо? — Не беше лесно да смутиш Кадрах. Той се беше съвзел от отчаянието, което го бе изпълвало на лодката, макар че Мириамел виждаше колко неумело го е скрил и как през парцаливите одежди на веселостта, с която се беше увил като с наметало, избива черна покруса.
— Но ние нямаме никакви пари! — изхленчи тя. — Нали затова обикаляме пеша този проклет град — за да намерим оная странноприемница, дето уж знаеше къде е!
— Тихо, господарке. Хванах се на едно басче на ези-тура и за късмет спечелих, защото иначе нямаше с какво да си платя и залога. Но сега всичко е наред. Във всеки случай точно ходенето пеша през този град с канали ме смущаваше най-много, но сега, след напътствията на кръчмаря, няма да имаме проблеми.
Нямало да има проблеми! Мириамел се разсмя горчиво. От три седмици живееха като просяци — умираха от жажда в лодката няколко дни, после се бъхтеха из крайбрежните градчета на Югоизточен Набан, просеха храна и се возеха на селски каруци, когато имаха късмет да ги качат. Най-голямата част от времето беше прекарана в ходене, ходене, ходене, докато на Мириамел не започна да й се струва, че ако може да отдели някак краката си от тялото, те ще продължат да крачат без нея. Този начин на живот не беше нов за Кадрах и той явно доволно се завърна към него, но за Мириамел беше малко да се каже, че всичко това страшно й омръзна. Тя вече никога нямаше да може да живее в двора на баща си, но изведнъж суровите околности на замъка на чичо й Джосуа в Наглимунд започнаха да й се струват много по-привлекателни, отколкото преди няколко месеца.
Тя се обърна, за да каже още нещо остро на Кадрах — подушваше миризмата на вино в дъха му от една ръка разстояние — и го изненада незащитен. Той бе забравил жизнерадостното си изражение; хлътналите му — някога кръгли — бузи и сенките под напрегнатите му очи обуздаха Мириамел с нещо като сърдита обич.
— Е… добре. — Тя хвана ръката му. — Но ако скоро не намериш тази странноприемница, ще те бутна в канала.