Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел се сгуши в наметалото си. Искаше й се да изчезне. Сякаш всички, които минаваха край нея, забавяха крачка, за да я погледнат — и слабичките врански мъже със спокойните си кафяви очи и строги безизразни лица, и пердруинските търговци в размъкнатите си одежди. Сякаш всички я наблюдаваха — късо остригано момиче в мръсно монашеско одеяние — и това я тревожеше. Защо Кадрах се бавеше толкова? Разбира се, тя трябваше да се сети и да не го пуска да отиде в кръчма сам.

Монахът най-после се появи — самодоволен, сякаш беше изпълнил някаква невероятно трудна задача.

— Долу до кея за баржите. Трябваше да се сетя. Не е най-почтеното място.

— Пил си. — Тонът й беше по-рязък, отколкото й се искаше, но беше премръзнала и раздразнена.

— Е, как да измъкна ценни сведения от кръчмар, ако не поръчам нещо? — Не беше лесно да смутиш Кадрах. Той се беше съвзел от отчаянието, което го бе изпълвало на лодката, макар че Мириамел виждаше колко неумело го е скрил и как през парцаливите одежди на веселостта, с която се беше увил като с наметало, избива черна покруса.

— Но ние нямаме никакви пари! — изхленчи тя. — Нали затова обикаляме пеша този проклет град — за да намерим оная странноприемница, дето уж знаеше къде е!

— Тихо, господарке. Хванах се на едно басче на ези-тура и за късмет спечелих, защото иначе нямаше с какво да си платя и залога. Но сега всичко е наред. Във всеки случай точно ходенето пеша през този град с канали ме смущаваше най-много, но сега, след напътствията на кръчмаря, няма да имаме проблеми.

Нямало да има проблеми! Мириамел се разсмя горчиво. От три седмици живееха като просяци — умираха от жажда в лодката няколко дни, после се бъхтеха из крайбрежните градчета на Югоизточен Набан, просеха храна и се возеха на селски каруци, когато имаха късмет да ги качат. Най-голямата част от времето беше прекарана в ходене, ходене, ходене, докато на Мириамел не започна да й се струва, че ако може да отдели някак краката си от тялото, те ще продължат да крачат без нея. Този начин на живот не беше нов за Кадрах и той явно доволно се завърна към него, но за Мириамел беше малко да се каже, че всичко това страшно й омръзна. Тя вече никога нямаше да може да живее в двора на баща си, но изведнъж суровите околности на замъка на чичо й Джосуа в Наглимунд започнаха да й се струват много по-привлекателни, отколкото преди няколко месеца.

Тя се обърна, за да каже още нещо остро на Кадрах — подушваше миризмата на вино в дъха му от една ръка разстояние — и го изненада незащитен. Той бе забравил жизнерадостното си изражение; хлътналите му — някога кръгли — бузи и сенките под напрегнатите му очи обуздаха Мириамел с нещо като сърдита обич.

— Е… добре. — Тя хвана ръката му. — Но ако скоро не намериш тази странноприемница, ще те бутна в канала.