Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Влязоха в хана през дворната врата покрай разядените корпуси на две рибарски лодки и бързо получиха две неприятни изненади. Първата беше, че самата кръчма беше зле поддържана и цялата вмирисана на риба. Втората — че Ксорастра бе мъртва от три години и нейната племенница с издадени челюсти Каристра бързо показа, че като съдържателка твърде силно се различава от предшественичката си.

Тя огледа протритите им изпоцапани дрехи и изсумтя:

— Не ми харесва видът ви. Я да ви видя парите.

— Хайде, хайде — каза Кадрах примирително. — Леля ти ми беше добра приятелка. Ако ни пуснеш да пренощуваме, на сутринта ще имаме пари да ти платим — добре ме познават в тоя град.

— Леля ми беше побъркана и некадърна — каза Каристра не без удоволствие — и нейното вонящо милосърдие ме остави без нищо, освен тоя порутен хамбар. — Тя махна с ръка към всекидневната с нисък таван, която приличаше повече на бърлога на някакво отчаяно животно. — По-скоро ще ме върнат обратно в Пердруин в дървен сандък, отколкото да пусна един монах и любовницата му без пари.

Мириамел неволно поиска това да стане час по-скоро, но знаеше, че ханджийката не бива да се досети за желанието й.

— Нещата не са каквито изглеждат — каза тя. — Този човек е мой учител. Аз съм дете на благородник — барон Сеоман от Еркинланд ми е баща. Мен ме отвлякоха и моят учител тук ме намери и ме спаси. Баща ми ще възнагради щедро всеки, който ми помогне да се върна. — Кадрах се изпъна край нея, доволен, че е станал герой дори на митично спасение.

Каристра ги погледна косо.

— Не една щура история чух напоследък. — Тя прехапа устни. — Една от тях излезе вярна, но това не значи, че и вашата ще е вярна. — Изражението й стана кисело. — Аз трябва да си изкарвам прехраната, та ако ще баща ти да е барон или дори Върховният крал в Хейхолт. Вървете и вземете парите, щом казвате, че е толкова лесно. Нека приятелите ви ви помогнат.

Кадрах започна отново да я придумва и ласкае — подхвана нишките на историята, която беше започнала Мириамел, и ги втъкаваше в по-богат гоблен, в който Каристра щеше да се оттегли с торби злато — подарък от благодарния баща. Като слушаше буйното разрастване на историята в разработката на Кадрах, Мириамел почти започна да съжалява жената, чиято практичност явно беше подложена на изпитание от алчността й, но тъкмо когато се канеше да го помоли да се откаже, видя огромен мъж бавно да слиза по стълбата към общата стая. Въпреки дрехите му — носеше наметало с качулка, подобно на това на Кадрах и превързано с връв — и брадата, която беше само един пръст, той моментално й се стори толкова познат, че за миг тя не повярва на очите си. Когато обаче слезе в светлината на лампите, мъжът също спря и се ококори.

— Мириамел? — каза той най-после. Гласът му беше прегракнал и неуверен. — Принцесо?

— Исгримнур! — изписка тя. — Херцог Исгримнур! — Сърцето й сякаш толкова се разрасна в гърдите й, че й се стори, че ще се задуши. Тя изтича през разхвърляната стая, като заобикаляше кривокраките пейки, и се хвърли към широкия му корем, обляна в сълзи.