Повелител на сенките [bg]

Беше съвършен английски ден. Небето имаше цвета на скъп порцелан, гладко и синьо. Въздухът беше топъл и дъхав, и пълен с възможности. Джулиън стоеше на стъпалата пред Института, мъчейки се да попречи на най-малкия си брат да го удуши.

— Не отивай — плачеше сърцераздирателно Тави. — Вече те нямаше. Не можеш отново да заминеш.

Евелин Хайсмит подсмръкна.

— По мое време децата се виждаха, но не се чуваха, и определено не се оплакваха.

Беше застанала под свода на вратата, сплела благовъзпитано ръце върху дръжката на бастуна си. Беше си облякла невероятен тоалет, за да ги изпрати до гарата: намесени бяха дрехи за езда и вероятно бричове. Върху шапката й имаше птица, макар че, за разочарование на Тай, птицата определено беше мъртва.

Прастарата черна кола, която принадлежеше на Института, беше изровена отнякъде и Бриджет чакаше до нея заедно с Кристина и Ема. Бяха прибрали раниците си в багажника и сега приказваха оживено. И двете бяха по дънки и тениски, тъй като трябваше да минат за мундани във влака, а косата на Ема беше прибрана на плитка.

Въпреки всичко, Джулиън се радваше, че Кристина идва с тях. Подсъзнанието му се беше вкопчило в мисълта, че тя ще бъде нещо като буфер между него и Ема. Тази сутрин Ема с нищо не беше показала да е ядосана и двамата без проблем бяха планирали как ще стигнат до Полперо, проверили бяха разписанието на влаковете и бяха претършували помещенията, където се съхраняваха старите дрехи на Института. Възнамеряваха да си наемат стая в някой пансион, за предпочитане такъв с кухня, където да могат да си готвят, за да намалят досега си с мунданите. Дори си бяха купили предварително билетите за влака, тръгващ от „Падингтън". Планирането се беше оказало съвсем простичко и лесно: те все още бяха парабатаи, все още работеха по-добре като екип, отколкото поотделно.

Ала дори когато си наложеше най-железен самоконтрол, неудържимата сила на любовта и копнежа, които изпитваше всеки път, щом я погледнеше, бе, сякаш го връхлиташе влак, отново и отново. Не че според него да те връхлети влак би било по-хубаво.

Ето защо имаше нужда от буфер, докато това не престанеше да се случва. Ако престанеше да се случва. Не можеше обаче да си позволи да мисли по този начин.

Все някой ден трябваше да свърши.

— Джулс! — проплака Тави. Джулиън го прегърна за последен път и го пусна на земята. — Защо да не мога да дойда с вас?

— Защото — обясни Джулиън, — трябва да останеш тук и да помагаш на Друзила. Тя има нужда от теб.

Тави не изглеждаше особено убеден. Друзила, облечена в прекалено дълга памучна пола, която стигаше до пръстите на краката й, направи физиономия.

— Не мога да повярвам, че отивате. В мига, в който си тръгнеш, Ливи и Тай започват да се отнасят с мен като с прислужница.