Третият близнак [bg]

Гърлото й се бе свило, едва дишаше.

— Добър вечер — каза тя. — С какво мога да ви помогна, господа?

Шумът на сирената тушира трепета в гласа й.

— Алармата в сградата се задейства — каза единият.

Това бе най-глупавото нещо, което би могъл да изрече, но Джийни го пропусна покрай ушите си.

— Искате да кажете, че вътре има нарушител ли?

— Може би. Видяхте ли нещо необичайно, професоре?

Пазачите си бяха помислили, че тя е преподавател — това бе хубаво.

— Всъщност стори ми се, че чух чупене на стъкло. Според мен шумът дойде от горния етаж, но не съм сигурна.

Пазачите се спогледаха.

— Ще проверим — каза първият.

Другият обаче бе по-малко отстъпчив.

— Може ли да ви запитам какво имате в джоба си?

— Някои документи.

— Това е очевидно. Може ли да ги видя?

Джийни нямаше намерение да ги дава на когото и да било — бяха много ценни. Действайки по вътрешно вдъхновение, тя се престори, че е готова да ги даде, но в последния момент променя решението си.

— Готово — каза тя и ги извади. После ги сгъна още веднъж и ги сложи обратно в джоба си. — Обаче като си помисля… не, не можете. Лични са.

— Настоявам. Учили са ни, че документите са най-важното нещо в подобно учреждение.

— Опасявам се, че не мога да ви дам да четете личната ми кореспонденция само заради това, че в сградата се е задействала алармената инсталация.

— В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете в кабинета на охраната и да говорите с шефа ми.

— Добре — каза тя. — Чакам ви отвън.

Бързо мина през вратата и заслиза по стълбите с отмалели крака.

Пазачите се втурнаха подире й:

— Чакайте!

Джийни им позволи да я настигнат в коридора на приземния стаж. Единият от тях я хвана за лакътя, докато другият отвори вратата. Тримата излязоха навън.

— Не е необходимо да ме държите — каза злъчно тя.

— Все пак предпочитам да ви държа — отвърна пазачът, задъхан от тичането.

Вече я бяха хващали така. Тя сграбчи китката на пазача и стисна силно. Мъжът изохка и я пусна.

Джийни хукна.

— Хей! Кучка такава! Стой! — Пазачите се спуснаха подир нея.

Нямаха обаче никакъв шанс. Тя бе двайсет и пет години по-млада от тях и бе във форма като състезателен кон. Страхът постепенно я напусна, докато се отдалечаваше. Бягаше като вятър и се смееше. Те потичаха още малко, после се отказаха. Джийни погледна назад и ги видя — и двамата превити надве и запъхтени.

Не спря да бяга чак до паркинга. Баща й я чакаше до колата. Тя я отключи и със свирещи гуми и загасени фарове мерцедесът излетя от паркинга.

— Съжалявам. Джийни — проговори баща й. — Мислех, че като не мога да го направя за себе си, поне ще мога да го направя за теб. Но май няма смисъл. Изгубил съм си самообладанието. Повече няма да мога да крада.