Виелица на сенките [bg]

В професията на крадеца една от безспорните добродетели е способността да чакаш. На покрива на сграда, в тъмен прашен ъгъл, до шията в лайна — без значение къде се намираш и кого чакаш, ако си търпелив, късметът винаги ще те съпътства. Затова след като флинито отлетя, аз се постарах да го изхвърля от главата си, в противен случай времето щеше да се влачи ужасяващо бавно.

Минаха четири дни, а орките изобщо не мислеха да отиват някъде. Като цяло на нас Първите не обръщаха никакво внимание, освен Олаг, който периодично проверяваше дали не замисляме някакви номера, както и намръщените погледи на Фагред. Внимание не ни обръщаха, но за храненето — хранеха ни. Не е тайна, че впечатлението от орките винаги се изгражда въз основа на разни измислици и легенди. Много рядко пишещите научни трудове за расата на Първите са успявали да видят същите тези Първи живи. Затова и в моите представи (особено след краткото ми познанство с орките на зелевото поле и в някои сънища-реалности) Първите бяха жестоки, груби и недодялани същества, но в крайна сметка… В крайна сметка, по характер те толкова приличаха на елфите, че направо бяха като две капки вода. Всъщност защо да се изненадаме? Бяха най-близки роднини, да ги отнесе мракът! Единствената разлика беше, че орките не понасяха чужди и считаха всички други раси за много по-нисши от себе си.

Но да се върна към заблудите. Лично аз мислех, че нас най-малкото ще ни държат гладни, ще ни бият ежедневно, ще ни пъхат нажежени игли под ноктите и прочее подобни зверства. В крайна сметка всичко се оказа съвсем различно — никой и не мислеше да ни докосва (няколкото ритника на Фагред не ги броя) и ни хранеха повече от прилично — нашата храна по нищо не се различаваше от храната на орките, единствено вино повече не ни дадоха.

Времето се оправи, вятърът отнесе мъглата и дъждовните облаци някъде на юг, към Планините на джуджетата, и небето отново поразяваше с есенната си синева, така красиво хармонираща с жълтите листа на дърветата. Освен това стана и по-топло. Вероятно последната, или може би предпоследната повече или по-малко топла седмица за тази година. Въпреки че Заграбия се намираше в южната част на нашето кралство (ха! Това беше мнението на нашите благородници. Елфите и орките мислеха малко по-различно — за тях кралството на горите по никакъв начин не принадлежи на Валиостр), но скоро и тук щеше да пропълзи неприятното северно време. Но засега все още можех да вдишвам с пълни гърди аромата на още неокапалите листа, да се наслаждавам на нежното, едва топлещо октомврийско слънце и за стотен път да се опитвам да измисля Великия и Страшен план за похищение на Рога на дъгата и за последващото бягство. Разбира се, нищо умно не се появяваше в главата ми, а плановете, започващи с „да взема ятаган от орките, да накълцам всички и да стана победител и герой“ веднага биваха отхвърляни незабавно и без никакви съжаления. Така че ми оставаше само да чакам, да чакам и още веднъж да чакам.