Виелица на сенките [bg]

Внимателно се надигнах на лакът и прошепнах:

— Ей, флини!

Той подскочи и се обърна, изваждайки миниатюрен кинжал. Козлокончето също се откъсва от храната и с тревожно писукане отлетя при господаря си. За голямо мое съжаление това флини ми беше непознато и нямаше нищо общо с Аарроо г"наа Шпок. Дори къдриците на дребосъка бяха не златни, а черни, макар че не бих тръгнал да споря за това. Както се казва, през нощта всички котки са сиви.

— Майната ти, дългуч! — флинито заплашително размаха смехотворното си оръжие.

— Не мислех, че флинитата са крадци.

— Аз не съм крадец! — обиди се дребосъкът. — Тази храна е ничия!

Огорчено цъкнах с език:

— Храната е моя и ти го знаеш много добре.

— Е, добре! — изръмжа флинито и раздразнено се метна на козлокончето. — Гледай да не се задавиш с нея, свидливецо!

— Почакай! — бързо прошепнах аз.

— Какво искаш? — доста неприветливо попита той, но козлокончето увисна във въздуха.

Аз трескаво подбирах думите си:

— Искам да предадеш съобщение.

— Не става! — изсумтя дребосъкът. — Не искам да имам работа с вашия народ!

— Ще си платя!

— Не става! Какво ценно може да има пленник, когото орките обискират по пет пъти на ден?

Но гадинката не бързаше да отлита. Чакаше. Ами ако все пак в мен се намери нещо по-така… И аз намерих това „нещо“. Шокрен пропусна или не усети дара на мъртвия крал на елфите. Или може би пръстенът нямаше никакви магически способности и биенето на сърцето в черния диамант беше просто някакъв фокус. Така или иначе пръстенът през цялото време си стоеше на ръката ми, под ръкавицата, и сега трябваше да се разделя с него. За съжаление не притежавах това бижу за дълго, но сега поне имах шанс да използвам благоразумно подаръка на мъртвия крал. Спомних си думите на Кли-кли, че флинитата направо си губят ума по всякакви пръстени и бижута. Свалих ръкавицата и показах пръстена. Дори сега, в светлината на белия обелиск и студената луна, в дълбините на камъка отчаяно трептеше светлинка, повтаряйки бесните удари на моето сърце.

— О-о-о-о… — с неочаквано тънко гласче проточи флинито.

Малкото създание не можеше да откъсне поглед от пръстена. Седнах и козлокончето кацна в краката ми. После свалих пръстена от пръста си и го завъртях в ръка, карайки черния диамант да лови лунните лъчи и да ги превръща в ледена феерия от пламъци. По мое мнение флинито беше изпаднало в най-дълбок екстаз.

— Това достатъчно ценно ли е, за да изпълниш най-обикновена задача?

Дребосъкът намери в себе си сили да кимне, но така и не отмести поглед от пръстена:

— Аз съм Иирроо з"маа Олок от клона на Езерната пеперуда. Какво трябва да направя за това?!

— Можеш ли да ни освободиш и да ни изведеш така, че орките да не забележат нищо?

— Не — въздъхна тъжно. — Може би ще мога да направя нещо друго за теб?