![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
По време на храненето постепенно се разприказвахме. Гло-гло ми се нахвърли по повод Рога на дъгата и трябваше да разкажа на упорития гоблин кратка и порядъчно окастрена версия на историята. Старият шаман като че ли остана доволен от разказа ми и ме остави на мира.
— А ти как се озова тук, Мис? — обърнах се аз към воина от Пограничието, когато приключихме с вечерята.
— Ами тези… — неохотно кимна в посока на орките старият воин. — Знаеш ли какво е далечен рейд?
— Предполагам — отвърнах му той. — Сигурно е подобно на разходките на Дивите, когато стигат чак до Ледени игли?
— А-ха — навъсено потвърди Мис. — Точно същото. При нас далечен рейд казваме, когато тръгнем да обикаляме из Златната гора и да огледаме добре ли се държат орките и дали не подготвят някоя изненада. Но с момчетата попаднахме на засада. Тези се посипаха от дърветата върху нас буквално като презрели круши, никой от нашите не успя да реагира, всички бяха убити. А мен този техния магьосник ме вцепени. За забавление.
— Разбрах — отвърнах му съчувствено. — Гло-гло, ти така и не каза защо сме им нужни живи и къде ни водят.
— Защо ти си им нужен жив и така е ясно. Планират сериозен разговор с теб. А нас ни оставиха живи за забавление, макар да си мисля, че и ти няма да избегнеш нашата съдба. — отпусна се гоблинът на смърчовите клони.
— За какво говориш?
— Не се ли досещаш? — весело изпръхтя Гло-гло.
— Няма да повярваш, но нищо не разбирам.
— В Лабиринта ни водят. В Лабиринта, човеко! Чувал ли си за това прекрасно място?
— Чувал съм — казах, уплашен до смърт.
— Чувал бил — подразни ме гоблинът. — При тези жълтооки плъхове скоро е Празникът на есента. А какъв празник ще е без гоблин в Лабиринта? Мислиш си, че са добрички, щом не са ме убили веднага? Пазят ме за скапания им Лабиринт, затова и ще изтърпят почти всяка гадост, която им кажа!
— Ей, вие! Маймуните! Нахранихте ли се? Тогава заспивайте, утре отново сме на път! — извика някой от часовите.
Стана полунощ, а аз така и не можех да заспя. Явно новината, че се канят да ме пуснат в Лабиринта, си оказваше своето влияние. Огънят едва гореше, орките спяха и само сенките на часовите пресичаха поляната. Тази вечер не беше толкова студена, колкото предишната, въпреки че според Гло-гло (който сега тихо похъркваше до мен) октомври беше настъпил. Звездите така и не се появиха на небето, но бледият призрак на луната присъстваше. Все още си мислех, че съм във властта на поредния кошмар и се надявах да се събудя в Костните дворци. Рогът на дъгата в лапите на орките, аз съм в плен, в очакване на мрачната перспектива на Лабиринта, а приятелите ми не могат да ми помогнат, защото някакъв прекалено умен шаман взе, че разтопи гривната. Да бягам беше невъзможно, поне не и докато Шокрен и Фагред бяха наблизо. А и къде можех да избягам? Наоколо бяха диви гори, а орките са тук като у дома си, веднага ще ме намерят и тогава боговете да ме пазят. А и Рогът ще остане в шамана… Какво ми оставаше? Оставаше ми само да чакам подходящ случай и много късмет. Утешавайки се с безумния призрак на надеждата, аз най-накрая потънах в сън.
Следващият ден по нищо не се различаваше от предходния. Ръмеше отвратителен дъжд, но този път се чувствах съвсем комфортно, тъй като куртката на Фагред ме защитаваше от дребните капризи на есенното време. Вървяхме през жълто-червената, все още непробудила се от нощната дрямка гора. След това половин ден трябваше да газим през блато, обрасло със сухи тръстики. Мракът знае защо Багард ни преведе оттук, но аз доволно много се наскачах от хълмче на хълмче. Ще ви кажа само, че споменът ми от тези скокове е достатъчно ярък. Когато се намираш във въздуха, а под теб е тъмната недокосната повърхност на водата, под която е вечно гладната бездна на блатото… Всеки скок трябваше да се преценя много внимателно, но в крайна сметка един от Първите не прецени. Това се случи вечерта, когато всички вече бяха уморени от безкрайното скачане по проклетото блато. Един от орките не прецени дължината на скока си и падна във водата само на ярд и половина от островчето, на което растеше самотна хилава трепетлика. Не успяха да го спасят. Той на мига потъна целият под водата и колкото и да беснееше командирът на орките, не успяха да измъкнат воина от бездната. В крайна сметка след петминутни опити да напипат с пръчки потъналия, орките се отказаха и продължиха напред, а черната и незабавно успокоила се повърхност ни изпрати с няколко въздушни мехурчета. Фагред направо откачи, а аз гледах да не му попадам пред погледа. Най-трудно му беше на Мис, който след всеки скок се мръщеше и съскаше — обаждаше се раненото му рамо. А Гло-гло всъщност би трябвало да си остане в блатото. Гоблинският шаман не се отличаваше с особен ръст или пъргавина. Но по заповед на Багард Олаг си даде оръжието на своето приятелче Фагред и после качи Гло-гло на раменете си. Гоблинът, разбира се, не можа да устои и веднага заяви, че се е случило истинско чудо — за пръв път гоблин язди орк. Олаг веднага свали Гло-гло от „кончето“, хвана го за яката, потопи го до кръста в блатото и любезно се поинтересува дали зелената гнида ще млъкне и ако не, дали Олаг да не разтвори пръсти и да отправи безполезното нисше същество право в Локвата на бездната? Гло-гло веднага разбра, че Олаг не оценява шегата му и увери Първия, че ще бъде безмълвен като катерица, намерила орехи. Очевидно оркът остана удовлетворен от обещанието на Гло-гло и отново го метна на раменете си, без изобщо де се притесни, че шаманът е порядъчно мокър. Гло-гло, между другото, спази обещанието си и докато отрядът не се добра до твърда земя и Олаг не се освободи от товара си, гоблинът не каза нито дума, само изпъшкваше, когато Първият скачаше от островче на островче.