Политичестки ред и политически упадък [bg]

Латиноамериканските войни за независимост продължават много по – дълго от Американската революция и причиняват много повече щети на инфраструктурата на региона, забавяйки икономическото му развитие през първата половина на XIX в. Но най – забележителната особеност на тези войни са незначителната степен, в която повлияват върху класовата структура на обществата, и изключително ограниченото им въздействие върху държавното строителство.

Липсващата социална революция намира израз в господството на консервативните групи в нововъзникналите независими държави. Иронията се състои в това, че популисткият венецуелски президент Уго Чавес канонизира Симон Боливар като герой на левицата. Боливар произхожда от богато креолско семейство. Независимо че извършва героични военни подвизи при победата над испанските сили, той има противоречиви политически убеждения, които се колебаят между либерални и авторитарни възгледи, но последното, което би искал, е да е социален революционер. Същото се отнася и за другия военен гений – Хосе де Сан Мартин, който освобождава южната половина на континента и се застъпва за монархическо управление в Перу след края на испанското владичество. Единствените истински социални революционери са двамата свещеници Мигел Идалго и Хосе Мария Морелос, които мобилизират армия от бедняци от коренното население и мъже от смесени бракове, които застрашават креолския елит в град Мексико. Политическата програмата на Морелос е „ново управление, под чиято власт всички жители, с изключение на пенинсуларите, вече няма да бъдат наричани индианци, мулати или метиси, а всички ще бъдат американци“.

Идалго и Морелос са заловени и екзекутирани, а движението им потъпкано. Местният креолски елит подкрепя независимостта на Мексико и Перу само защото Фернандо VII в Испания приема либералната конституция от 1812 г.; за тях независимост означава възпрепятстването на разпространението на либералните реформи в Новия свят. За разлика от тях водачите на Американската революция са либерали и демократи до мозъка на костите си. Независимостта от Великобритания трябва да утвърди демократични принципи в институциите на новата нация, независимо че не довежда до социална революция. Лидерите на движенията за независимост в Латинска Америка са далеч по – консервативни, макар да са принудени да приемат формално демократичните институции. Но не допускат никаква възможност за разклащане на класовата структура в региона.

Независимостта поражда необходимостта от мащабно държавно строителство, тъй като отделните компоненти на бившата испанската империя се опитват да създадат самостоятелни политически единици, което, както в Европа, е свързано с разпадането на едни и сливането на други в по – централизирани политически общности. През 1819 г. Симон Боливар основава Велика Колумбия, която включва голяма част от съвременна Венецуела, Колумбия, Панама, Северно Перу, Еквадор и част от Бразилия. Населенията в този огромен регион, който се простира върху планински терен и джунгла, се противопоставят на централизацията и до 1830 г. той се разцепва на отделни страни (Панама се отделя от Колумбия с помощта на Съединените щати през 1903 г.). По същия начин Агустин де Итурбиде, лидерът на независимо Мексико, се обявява за император на територия в Централна Америка. През 1823 г. тя се отцепва като обединена Федерална централноамериканска република, но скоро се разпада на Салвадор, Гватемала, Никарагуа, Хондурас и Коста Рика, които се противопоставят на няколко последвали опита за обединение. Тези новосъздадени политически общества до голяма степен съответстват на испанските административни области, но за разлика от Франция и Германия не разполагат със своя собствена културна идентичност. Аржентина и Мексико, които са разделени на регионални феодални владения, се обединяват под управлението на авторитарни управници като Хуан Мануел де Росас в Буенос Айрес, който успява да потуши регионалните бунтове и съсредоточава властта в централизирано управление.

Втората голяма вълна на междудържавни войни протича в средата на XIX в. и може да бъде разглеждана като финал на този период на териториално прегрупиране след обявяване на независимостта. Аржентина и Бразилия участват в поредица от конфликти за контрол върху устието на Рио де ла Плата, които в крайна сметка водят до създаването на независимата буферна държава Уругвай през 1828 г. Двете страни продължават да спорят за влияние над Уругвай, което предизвиква намесата на Великобритания и Франция, за да защитят своите търговски интереси в региона. Бразилия и Аржентина също участват във войната на Тройния съюз, странен конфликт, който изправя тези две големи нации срещу обеднелия Парагвай. Това се превръща в пълна катастрофа за Парагвай, който е „премахнат... от геополитическата карта“.