Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Други два големи конфликта са Мексиканско – американската война, в която Мексико губи цялата територия от Тексас до Калифорния от бързо разширяващите се САЩ, и Втората тихоокеанска война между Чили, Перу и Боливия, в резултат на която Чили придобива богатите ресурси на Атакама, а Боливия остава без излаз на море. След края на Втората тихоокеанска война през 1883 г. границите на Латинска Америка са до голяма степен установени и повече големи междудържавни конфликти не избухват (с изключение на войната за Гран Чако между Боливия и Парагвай през 30 – те години на миналия век, конфликт, който малцина латиноамериканци помнят).
Междудържавните войни в Латинска Америка са толкова редки и несъществени от политическа гледна точка, че сериозните проучвания на латиноамериканската история ги коментират съвсем повърхностно. В сравнение с Европа и Древен Китай или дори със Северна Америка войната има незначителен ефект върху изграждането на държавността. Афоризмът на Чарлс Тили: „Войната прави държавата, а държавата прави война“, запазва своята основателност, но повдига въпроса защо войните са по – разпространени в някои региони, отколкото в други.
Изоставането на държавното строителство в региона е очевидно от редица измервания на държавния капацитет, но преди всичко от данъчното облагане. В Китай и ранна модерна Европа нуждата от ресурси за продължителни военни действия принуждава държавите да облагат своите граждани, да създават финансови министерства и бюрокрации, които да контролират събирането на данъците, да изграждат административни йерархии, които да управляват мащабните логистични системи, и т.н. Всичко това води до рязко нарастване на нуждата от приходи в ранните модерни европейски държави през XVII и XVIII в. и до разрастване на административния апарат. Организираното насилие също стимулира политическото развитие чрез елиминирането на определени социални класи, които защитават старата патримониална държава, като подкупните държавни служители във Франция по времето на Стария режим или юнкерската класа в Прусия.
В Латинска Америка подобни развития не настъпват. Сентено отбелязва, че правителствата на Бразилия и Мексико, за които съществува информация от XIX в., успяват да събират не повече от една четвърт до една втора от данъците на глава от населението, които събира Великобритания през същия период. Освен това те разчитат много повече на косвени данъци като митата и акцизите, които се събират много по – лесно от преките данъци върху бизнеса и физическите лица, поради което развиващите се страни със слаб административен капацитет предпочитат да се възползват от тях. Дори при военни конфликти бразилската държава не успява да събира повече от 4 процента от общите приходи от данъци върху имуществото и производството. Чили, наричана понякога „Прусия на Латинска Америка“ заради военното си превъзходство по отношение на своите съседи, събира още по – нисък процент. Тези държави следват модела на колониалния владетел на Латинска Америка, Испания, която също не успява да събира достатъчно данъчни приходи и е принудена да обяви десет пъти фалит от 1557 до 1662 г.
Относителната липса на междудържавни война може да послужи за обяснение защо латиноамериканските държави са по – слаби от европейските, но не и защо някои от страните в региона имат по – ефективно управление от други. Политологът Маркус Курц посочва, че подреждането на страните по ефективност е сравнително постоянно от XIX в. насам, като Чили и Уругвай се задържат близо до върха на класациите, а Боливия, Парагвай и Хаити обикновено се озовават на дъното. Той твърди, че Чили, Уругвай и Аржентина първоначално успяват да изградят силни държави благодарение на комбинацията от свободен земеделски труд и сравнително силен консенсус между елитите, но впоследствие държавността в Аржентина преживява упадък в резултат на класовите конфликти след 30 – те години на миналия век. Историческата непредвидимост на подобни стечения на обстоятелствата демонстрира трудността за създаването на лесноосъществим теоретически модел за държавно строителство.