Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

КЕЙТЛИН

Докато спеше сред хълмистата степ, Кейтлин сънува, че Бран е здрав, че Аря и Санса се държат за ръце, че Рикон още е бебенце на гърдите й. Роб, без корона, си играеше с дървен меч, а когато всички деца си легнаха в креватчетата, тя завари Нед да се усмихва в леглото й.

Сладък беше сънят, много сладък, но и много бързо си отиде. Зората дойде жестока — кинжал от светлина. Тя се събуди изтръпнала, самотна и уморена; уморена от езда, уморена от скръб, уморена от дълг. „Плаче ми се — помисли Кат. — Искам да ме утеши някой. Уморих се да бъда силна. Искам поне за малко да съм глупава и изплашена. Само за малко, нищо повече… за ден… за час…“

Извън шатрата мъжете се размърдваха. Чу цвилене на коне, Шад се оплака, че гърбът му е вкочанен, сир Вендел викаше да му донесат лъка. На Кейтлин й се дощя, ако може, всички те да изчезнат. Бяха добри хора, предани, но всички й бяха омръзнали. Закопняла беше за децата си. „Някой ден — обеща си тя, — някой ден ще си позволя да съм слаба.“

Но не днес. Днес не можеше да стане.

Пръстите й се раздвижиха по-сковано от обичайното, когато зашари с ръце за дрехите си. Предположи, че трябва да е благодарна за това, че изобщо може да си служи с ръцете си. Камата беше от валирианска стомана, а валирианската стомана хапе дълбоко и остро. Трябваше само да погледне белезите си, за да си го спомни.

Отвън Шад бъркаше овесена каша в едно котле, а сир Вендел Мандърли изпъваше лъка си.

— Милейди — каза той, щом Кейтлин излезе. — В тези треви има птици. Какво ще кажете за някой печен пъдпъдък за закуска?

— Овес и хляб стигат… за всички ни, струва ми се. Чакат ни още много левги, сир Вендел.

— Ваша воля, милейди. — Пълното като месечина лице на рицаря изглеждаше посърнало, посивелите му мустаци помръднаха недоволно. — Тъй де, овес и хляб, какво по-хубаво може да яде човек? — Беше един от най-дебелите хора, които Кейтлин бе виждала, но колкото и да обичаше да яде, още повече обичаше своята чест.

— Набрах малко трънки и сварих чай — каза Шад, — Ще иска ли милейди чашка чай?

— Да, с удоволствие.

Обгърна горещата чашка в нашарените си с белези длани и задуха да го охлади. Шад беше от хората на Зимен хребет. Роб беше изпратил най-добрите си мъже да се погрижат за безопасността й по пътя до Ренли. Беше изпратил със свитата й и петима млади лордове, чиито имена и знатни родове трябваше да придадат тежест и достолепие на мисията й. Докато вървяха на юг, държейки се настрана от селища и твърдини, неведнъж виждаха банди от мъже в броня и зърваха пушеци на изток, но никой не беше дръзнал да ги нападне. Бяха твърде слаби, за да представляват заплаха, но достатъчно на брой, за да не са лека плячка. Щом прехвърлиха Черна вода, най-лошото отмина. През последните четири дни не бяха срещали признаци на война.