Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— Мъртъв е!
Аларт още зяпаше тъпо затръшнатата от Маргали врата, когато чу страшния писък на Касандра. И изведнъж му се стори, че тя е изчезнала, навсякъде наоколо се сгъстяваше тъма, а брат му Деймън-Рафаел вече е хванал жена му и ей сега ще я отвлече безвъзвратно. Трябваше да я защити! Скочи бясно и направи крачка към вратата, но се обърна с огромно усилие и видя любимата си, коленичила в ъгъла, да хленчи и да нарежда, като че оплакваше мъртвец.
Не знаеше колко дълго разсъдъкът му се бореше със зловещата илюзия, но му се стори, че минаха часове. „Защо съм хукнал да браня съпругата си, щом я виждам ей там да ридае и доколкото разбирам, жали за мен, а пък аз съм си жив?…“ Отново се заблуди замалко, че чува нейния мислен зов: „Аларт! Защо не идваш? Моля те, побързай!“
Рената се бе надигнала и се препъваше слепешката към вратата. Той се метна към нея и успя да я хване през кръста.
— Недей, братовчедке, няма нужда да ходиш никъде! Налагат ни заклинание, трябва да го отхвърлим!
Тя се мяташе като луда, опита се да му издере лицето, сякаш той се канеше да я убие или изнасили. Очите й се въртяха безумно в отговор на някакъв смазващ душата й страх. Нито го виждаше, нито го чуваше.
— Пусни ме! Детето ми! Ето ги там на стената, ей сега ще го хвърлят! Пусни ме! Убийте първо мен!
Ледено вцепенение се плъзна по гръбнака на Аларт. Знаеше, че ако не направи нещо веднага, ще се поддаде на илюзията и ще се втурне като ранен звяр по стъпалата, за да търси жена си из всяка стая на замъка, макар умът му да твърдеше, че тя е съвсем наблизо, в същата стая, потънала в дълбините на непоносим ужас също като Рената.
Смъкна калъфа на матрицата си и насочи остатъците от волята си в звездния камък.
„Истината! Искам да съзирам само истината… Земя, въздух, вода и огън… нека природата надделее над заблудата… Земя, въздух, вода и огън…“
Нямаше сили за нищо друго, освен това най-простичко заклинание. Мъчеше се да отблъсне от съзнанието си несъществуващото, да не чува призрачните молби за помощ и предсмъртните хрипове на Касандра, да стъпче безсмислените угризения, че не прави нищо, докато насилник се гаври с нея…
Спокойствието се разля като езеро в безветрен ден — тишината на благотворното заклинание, на параклиса в Неварсин. Гмурна се в беззвучния нерушим мир и вече виждаше само онова, което наистина се случваше около него. Първо се съсредоточи върху Рената. Бавно, твърде мудно предаде покоя и на нея, но накрая тя се отпусна и се озърна диво.
— Изобщо не било вярно… — прошепна тя. — Донал не е мъртъв. А детето ни… та то още не е родено. Но аз ги видях мъртви, Аларт, видях ги! И не можех да ги достигна.
— Наложиха ни заклинание за ужас. Мисля, че всички в крепостта сега преживяват като кошмар наяве онова, от което най-много се страхуват. Побързай, помогни ми да ги освободим!
Все още потресена, но събрала отново силите си, Рената също се съсредоточи в своята матрица и двамата веднага насочиха съзнанията си към Касандра. Скоро сподавените й викове и ридания заглъхнаха, тя ги погледна замаяна и примига изумена, щом разбра какво я е терзаело допреди миг. Вече тримата сливаха усилията си през звездните камъни, лечебно заклинание се простря над крепостта. От покривите до подземията и по дворовете слуги, наемни войници и стражи, коняри и чираци се отърсваха от разкъсващия душите им унес, престанаха да тичат насам-натам сляпо, за да спасяват най-близките си хора от незнаен враг.
Скоро целият замък бе освободен от магията, но Аларт пак се разтрепери и причината за уплахата му беше твърде истинска.
„Щом започнаха да ни нападат така, как ще ги възпрем?“ Можеше да разчита само на Касандра и Рената, на възрастната Маргали и още по-стария дом Михаил, също и Донал… но би ли посмял да отклони вниманието му от отбраната на крепостта? Дали това не беше скритата цел на враговете — да смутят и объркат защитниците и накрая да ги нападнат с всички сили?
Побърза да отиде при господаря на Алдаран, за да намерят някакво решение.
— Знаеш вече срещу какво трябва да се борим…
Дом Михаил кимна навъсен, очите му святкаха като на разярен сокол.
— Отново се върнах в онези непоносими дни, когато губех децата си. И в спомените ми безкрайно се повтаряше проклятието на вещицата, която обесих ей там, над портата, преди тринадесет години. Преди да отнеме сама живота си, тя ми предсказа как някой ден ще плача от отчаяние, че не съм умрял бездетен. — Той сгуши глава в раменете си и потръпна. — Все едно, тя отдавна е мъртва, а с нея и злите й прокоби. — Замисли се мрачно и накрая отсъди: — Трябва да ги нападнем. Иначе бързо ще ни изтощят, ако се наложи да бдим денем и нощем за коварните им хитрини. Не виждам друг изход, освен да отвърнем на удара и да стоварим безумието и паниката обратно върху тях. Имаме само едно достатъчно могъщо оръжие, за да ги смажем и разпръснем.