Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
Аларт се чувстваше способен да проникне в дяланите камъни на замъка и крепостните стени, в плътната им якост. И си представяше как взривните снаряди и съдовете с киселина отскачат безсилно, отвратителната жълта слуз се стича, без да остави следи.
В този миг някой извън кръга простря внимателно съзнанието си към него.
„Аларт…“
„Ти ли си, братко?“
„Аз съм — Донал. Разположих хора по външните укрепления, за да обстрелват катапултите им, но стрелите ни не ги достигат. Можете ли да спуснете мрак върху лагера им, за да не се прицелват точно?“
Аларт се подвоуми. Едно беше да укрепват природните сили, да върнат водата в естественото й състояние, да предпазят камъка от неща, които не би трябвало да съществуват. Но да налагат мрак посред бял ден…
Мислите на Дорилис се преплетоха с неговите в кръга.
„Няма нищо неестествено да се спусне гъста мъгла. Често се случва през този сезон човек да стои под стените на крепостта и да не вижда пръстите на ръката си, ако я протегне напред!“
Той веднага напрегна докрай ясновидската си дарба. Наистина имаше голяма вероятност мъгла да скрие Алдаран. Всички отново се съсредоточиха чрез матриците си в особеностите на въздуха наоколо, в трупащите се облаци, за да обгърнат целия връх в непроницаема за погледа пелена.
— Няма да се вдигне до края на нощта — доволно подхвърли момичето.
Аларт настоя всички да си починат. Можеше твърде скоро да се съберат отново по принуда. Ударите по стените на крепостта спряха, стражите и другите мъже от замъка имаха време да почистят старателно остатъците от странната киселина.
Рената простря усета си на наблюдателка към Дорилис и остана смаяна. Дали беше само от благотворното заклинание? Вече изглеждаше по-спокойна, истинска жена без дори остатъци от детинското в съзнанието й. Спомни си как самата тя порасна много бързо още през първата си година в Кулата. И Дорилис сякаш бе направила огромен скок. Рената безмълвно отправи гореща благодарност към боговете.
„Ако не я измъчват неспирни промени в психиката й, ако няма защо да се боим от необузданите й сръдни и разсъдъкът й започне да се равнява на нейната дарба… Може би скоро всичко ще свърши добре за мен и Донал.“
В душата й отново нахлу предишната обич към Дорилис, тя прегърна момичето.
— Гордея се с теб, кария меа. В кръга се прояви като зряла жена. Сега си отдъхни, нахрани се до насита, за да имаш отново сили, когато си необходима.
Дорилис грейна от похвалата.
— И аз браня дома си също като Донал!
Рената сподели невинната й гордост.
„Колко е силна и още колко може да напредне… Дали ще преодолее невредима прага на женствеността?“
Гъстата мъгла обаче пречеше и на защитниците да видят какво им готвят стегналите обсадата отряди. Дали само чакаха да се проясни? Всички се радваха на краткото спокойствие, за да си поемат дъх. Щом падна нощта, Аларт реши, че е безсмислено и той да бди на стените. Отиде да вечеря с Касандра в техните покои. По мълчаливо съгласие отбягваха да говорят за войната, защото с нищо нямаше да си помогнат, ако усилват страховете си. Тя помоли една прислужница да й донесе лирата и му попя малко.
— И аз се надявах в деня на сватбата ни — промълви, когато вдигна поглед от струните, — че ще живеем в мир. Уви, лъгала съм се! Но ето, скъпи мой, че дори насред битките остава по някой миг за песни.
Той целуна тънките й пръсти.
— Да, поне засега боговете се смилиха над нас.
— Аларт, толкова е тихо! Сякаш са се отказали и са се разотишли по домовете си.
— И на мен ми се ще да знам какво крои Деймън-Рафаел. Не вярвам, че ще безделничи кротко в подножието на върха, без да запрати по нас още някоя страхотия.
— Лесно би надникнал в идните дни… — предложи тя нерешително.
— В този сблъсък ще си служа с ларан само когато съм принуден — за да се опазим от беда. Няма да давам на Деймън-Рафаел поводи да стовари върху цялата страна новите си ужасни оръжия.
Към полунощ небето изведнъж започна да се прояснява, мъглата първо изтъня, после се разнесе на разкъсани парцали. Виолетовата Лириел беше почти в зенита, пълна и сияеща, синята Кирдис и зелената Идриел клоняха към планинските била на запад. Касандра бе заспала преди повече от час, но Аларт се въртеше, обзет от особено безпокойство. Накрая се измъкна безшумно от леглото и се облече. Забърза по коридора и до стълбата се натъкна на Дорилис в дълга бяла домашна роба, с разпусната коса. Забеляза, че е обула набързо чехли на босо.
— Нима Маргали те пусна да бродиш полуоблечена посред нощ?
— Не можах да заспя, сроднико, а и нещо ме тревожи. Ще отида при Донал на стената. Предчувствам, че го заплашва нещо.